Лейк започна да се оглежда подплашен.
— Вие наистина ли смятате, че тук е бил затворен човек?
— Да.
— И целият обир е разигран… за да бъде изваден скелетът?
— Несъмнено. – Пендъргаст почука с пръст по епруветката в ръката на Констънс, в която лежеше парченцето кост.
— Мили боже!
— Зазиждането определено е древно престъпление. Обаче хората, които са извадили скелета, са знаели за него и или са искали да го покрият, или да вземат нещо от нишата, а може би и двете. Положили са големи усилия да скрият извършеното. Жалко за тях, че са изгубили тази кост. Тя ще се окаже много красноречива.
— А опасността? – попита Констънс.
— Мила ми Констънс, престъплението е дело на местни люде или човек най-малкото с дълбоки корени в този град. Сигурен съм, че са знаели и за нещо друго, зазидано заедно със скелета вероятно нещо с голяма стойност. След като се с налагало да махнат стойката за вино и не биха могли да прикрият нахлуването, решили са да разиграят кражба, за да го маскират.
— Решили са? – попита Лейк. – Значи са били повече от един?
— Така предполагам. За цялата операция са били нужни сериозни усилия.
— Все още не си казал нищо за опасността – настоя Констънс.
— Опасността идва от факта, че сега ще разследвам. Който и да е извършил това, няма да се зарадва. Ще предприемат действия да се защитят.
— И смяташ, че аз съм уязвима?
Мълчанието се проточи, докато Констънс не осъзна, че Пендъргаст няма да отговори на въпроса.
— Единствената действителна опасност тук – каза тя с нисък глас – е какво ще се случи с крадлите, ако решат да кръстосат шпаги с теб. Тогава те ще отговарят пред мен.
Пендъргаст поклати глава.
— Честно казано, от това най-много се страхувам. – Той замълча, обмисляйки думите си. – Ако ти позволя да останеш тук… ще трябва да се владееш.
Констънс не обърна внимание на намека.
— Сигурна съм, че сам ще се увериш колко много мога да ти помогна, особено в областта на историята, след като тук очевидно има историческа страна.
— Без съмнение добро основание. Наистина твоята помощ би ми била от полза. Обаче, моля, без самоинициативи. Стигат ми тези на Кори.
— Слава Богу, аз не съм Кори Суонсън.
В помещението настъпи мълчание.
— Е, – най-накрая заговори Лейк. – предлагам да излезем от това влажно мазе, да пийнем по едно, докато гледаме залеза, и да поговорим за това какво следва. Трябва да призная, че съм напълно смаян от това откритие. Доста зловещо, но въпреки това пленително отклонение.
— Да, пленително – съгласи се Пендъргаст. – Но и опасно. Не забравяте това, господин Лейк.
Седнаха на верандата с изглед към морето, докато зад тях слънцето залязваше, заливайки облаците, струпани на източния хоризонт, с розови, оранжеви и алени оттенъци. Лейк отвори бутилка „Вьов Клико“.
Пендъргаст пое чашата.
— Господин Лейк, бих искал да ви задам още няколко въпроса, ако нямате нищо против.
— Нямам нищо против въпросите, но не приемам това „господин Лейк“. Наричайте ме Пърси.
— Аз съм от Юга. Ще ви бъда задължен, ако проявите снизходителност и продължим да си говорим на „вие“.
Лейк завъртя очи.
— Добре, щом така искате.
— Благодаря. Няколко пъти споменахте неотзивчивостта на полицията. Какво са направили досега по този случай?
— Нищичко! В града имаме само двама полицаи – началникът на полицията и един млад сержант. Дойдоха у нас, поразгледаха за около петнайсетина минути, направиха малко снимки и толкова. Не взеха отпечатъци от пръсти, нито нещо друго.
— Разкажете ми за тях.
— Началникът Мърдок е кавгаджия и по-тъп от гранитен блок. По същество, откакто дойде от Бостънската полиция, е във ваканция. Мързеливо копеле, особено сега, когато му остават шест месеца до пенсия.
— А заместникът му? Сержантът?
— Гавин? Не е толкова тъп, колкото своя началник. Изглежда приличен човек, само че е под прекаленото влияние на шефа си. Лейк се поколеба.
Констънс го забеляза.
— Началникът знае, че сме тук, нали?