Мърдок изпищя, изпусна фенерчето и протегна ръка за оръжието си.
Втора ръка, жилеста и бледа посегна през прозореца. Отвратителна гола глава, покрита със засъхнала кръв и мръсотия, се пъхна вътре, а едновременно с нея едната ръка заопипва вратата с любопитни като на дете пръсти.
— Нееее!
Началникът най-накрая успя да извади своя „Глок“ и започна диво да стреля, но сега вратата се отвори и маниакът се хвърли на задната седалка. О, боже, беше чудовище: отвратително, голо, съсухрено чудовище с лице на питбул с издължена муцуна, редица големи, тъпи зъби, розов език и кафяви очи, които проблясваха с убийствена злоба.
Мърдок продължаваше да стреля напосоки, като същевременно се опитваше да включи на първа… но в този момент една ръка се стрелна напред, покри лицето му, тъпите нокти се свиха върху скулите и спазматично започнаха да стягат хватката.
— Аааа! – Мърдок усети миризмата на гнилоч от дланта, притисната върху носа и устата му, а ноктите се забиха дълбоко в лицето му. Опита се да извика и да се измъкне. Последва агонизиращо рязко движение и гласът му излезе със струя кръв, защото плътта се бе отделила от черепа. В този момент чу дрезгаво ахване и се запита откъде ли идва, докато не осъзна, че източникът е той.
Агент Пендъргаст беше изгубил следата на убиеца южно от града, но по преднамереното му движение в права линия предусети, че се е насочил към остров Крау. Сега, когато пресече пътя, който прекосяваше тресавищата и водеше към брега, видя патрулка. Полицейската кола на началника. Фаровете не светеха, но двигателят работеше. През леещия се дъжд забеляза някакво движение.
Неочаквано една фигура скочи на предния капак и се смъкна като рак по предната решетка. Точно в този момент блесна светкавица и ярко освети колата. След миг отново настъпи мрак. Но за тази част от секундата Пендъргаст видя нещо толкова извън своя опит, че бе напълно необяснимо: висок, кокалест, мършав мъж, напълно гол, покрит с безброй срезове и драскотини, с гола глава, кучешко лице и дълга разцепена опашка с космата топка накрая.
Видението изчезна.
Пендъргаст извади пистолета си и хукна към патрулката. Видя как създанието се отдалечи със скоростта на бягащо куче, после се отклони от пътя и с големи скокове продължи към резервата и остров Крау.
Агентът насочи вниманието си към полицейската кола. Предното стъкло беше непрозрачно, покрито с кръв от вътрешната страна. Задната врата зееше отворена, прозорецът й беше строшен и го нямаше. Той надникна вътре. Лъчът на фенерчето му освети началника Мърдок, проснат на предната седалка. Явно беше, че е мъртъв.
Пендъргаст заряза колата и изтича до мястото, където неземното същество беше слязло от пътя. С готово за стрелба оръжие, тръгна по следите му до оградата, която очертаваше територията на резервата. Очевидно създанието я беше прескочило. От другата й страна следите продължаваха в права като чертичката на компаса линия. Пендъргаст спря за малко, за да си представи картата на района, и бързо разбра, че тази права линия свършва в Олдъм.
Констънс беше там.
Той хукна, знаейки много добре, че създанието с два пъти по-бързо от него.
49.
Констънс напредваше предпазливо през лабиринта от тунели. Макар да бяха мръсни и покрити с коричка от селитра, си личеше, че тези коридори не са изоставени. Дори напротив – бяха поддържани с прясна мазилка и подпрени с дървени греди на опасните места. Някои от гредите бяха съвсем пресни, защото дървото още пускаше борова мъзга. Входът беше преднамерено оставен да изглежда запуснат, но подземните тунели очевидно често се използваха.
За какво служеха? И кой ги използваше? Тя имаше известни предложения по въпроса.
Вървейки по посока на детския плач, беше успяла да се изгуби сред виещите се коридори. Тунелите и циркулирането на въздуха в тях изкривяваха звуците, на места ги усилваха, на други ги заглушаваха. Когато лъчът на фенерчето й се плъзгаше по стените, тя виждаше – понякога надраскани върху селитрата, друг път изписани с тебешир или боя – символи, наподобяващи Тайбанеските надписи: магически изображения като онези, които беше видяла в Pseudomonarchia Daemonum, но тези бяха по-сложни и изтънчени. Онова, което преди беше само подозрение, сега се затвърди в увереност: тези тунели се използваха от култ, но не от неоезичници, а от истински вещици – вещици, владеещи черната магия.
Констънс спря, за да обмисли жестоката ирония. Слуховете и легендите, отхвърляни от почти всички, се основаваха на истина: от Салем по време на процесите наистина бяха избягали вещици, бяха създали колония сред тресавищата, а после се бяха преместили се тук, в Олдъм, когато колонията се оказала изложена на опасност. Входът към тези тунели лежеше под черковните руини – какво по-добро място да се скрият от любопитни очи?