— А жените, които измъчвате?
— Не, никакво измъчване. Нищо подобно. Констънс, моля ви, дайте ми възможност да обясня, преди да съдите. Сигурно осъзнавате, че идването ни тук – моето и вашето – по едно и също време не е случайност. Нито е случайност, че Керъл не успя да ви отрови с нейния чай. Тя е ревнива жена, но нека не се отклоняваме от темата.
Констънс не отговори.
— От самото начало видях, че вие сте от онези изключителни хора, за които споменахте в странноприемницата. Спомняте ли си този разговор?
— Много добре.
— Още тогава разбрах, че може да бъдете една от нас. От двеста години не сме приемали нов член в нашето семейство. За да разбере кои сме, човекът трябва да е много специален. Вие сте такъв човек. У вас има бунт, копнеж за свобода. Виждам желанието ви да живеете по свои собствени правила.
— Наистина.
Гавин беше удивен, колко лесно беше, колко естествено се усещаше.
— Освен това у вас има и мрак.
— Мрак?
Това беше повече от окуражително.
— Да, но добър мрак. Този мрак, който носи светлина.
— Кой сте вие?
— Аз съм вещер. Родителите ми бяха вещери, баба и дядо и още половин дузина поколения в Ексмут, а преди това Олдъм, колонията Нов Салем в тресавищата. Британските острови и така нататък до зората на времето. Бях роден в тази традиция също толкова естествено, колкото християните в своята вяра. На външния човек нашите практики може да се сторят малко обезпокоителни, но такава ще се стори и църковната служба на онзи, който не знае нищо за християнството. Бързам да добавя, че ние не сме против християнството. Ние вярваме в „живей и остави другите да живеят“. Не сме жестоки хора. Например никога не бихме участвали в това ужасно масово убийство на жени и деца от онзи кораб. То е извършено от така наречени християни.
Гавин замълча, докато я гледаше с любопитство, опитвайки се да прочете мислите й.
— Погледнете красотата на това помещение, древните предмети тук, усещането за история и предназначение. Да, коридорите, които водят насам са отблъскващи – кръвта, миризмата и останалото. Обаче, Констънс, трябва да знаете, че церемонията по времето на нашия Шабат е лишена от евфемизми – включва истинска кръв, истинска плът и истинско жертвоприношение. И ако мога да добавя… истинска чувственост.
Лицето й отново не разкри нищо от онова, което си мисли.
Гавин се протегна да я хване за ръката и тя му позволи. Дланта й беше студена и влажна, но въпреки това той я стисна.
— Не искам да ви налагам нашите вярвания, но въпреки това нека ви разкажа малко за нашата история и произход. Сигурен съм обаче, че вече знаете голяма част от нея. Защото поискал свобода, Луцифер и неговите последователи били прогонени от небето. Но не в ада, озовали се тук, на земята. Ние сме Maleficarum – техните духовни наследници. Луцифер, ангелът бунтовник, ни дава свободата да бъдем и правим каквото си искаме.
— И вие искате да приема тази вяра?
Гавин се засмя и изчерви.
— Не се оказахте тук в тази от всички възможни вечери случайно. Вие и аз бяхме доведени тук от сили, по-големи от нас самите. Сили, които бихме пренебрегнали на наш риск.
— Какви сили?
— По-рано тази вечер двама членове на нашата общност трябваше да извършат рядко и крайно важно жертвоприношение. Но нещата не се развиха по план.
— Какво жертвоприношение по-точно?
— Ние обожествяваме Луцифер, но отглеждаме смъртен дявол като средоточие на нашето боготворене. Той е отчасти демон и отчасти човек. Казва се Моракс и живя тук, в тези тунели, дълги години. Той е символ, духовен портал… медиум, който ни помага да общуваме с невидимия свят. Но сега сме в трудно положение. Вашият приятел откри древното ни селище и го оскверни, отнасяйки важни артефакти. Това беше шок за нашите Daemonium*, нашите защитници. Освен това Керъл ми каза, че вие сте разбрали, че колонията на вещиците не е измряла, както всички смятат, а се е преместила на юг. Фактически тук. В резултат нашата общност изпадна в най-голямата си криза от 1692 година насам. Потайността с единствения начин да оцелеем. Винаги сме поддържали идеята, че вещиците, истинските вещици, избягали от Салем, са измрели преди векове. Но след всичко, което се случи наскоро в Ексмут убийствата и последвалото внимание – нашето сборище се оказа изложено на опасността да бъде разкрито. Нещо повече – богохулното използване на Тайбанеските надписи от братята Дънуди в опит да прикрият престъпната си фамилна история, ядоса Daemonium. И бяхме принудени да направим онова, което сме правили само няколко пъти в миналото да принесем в жертва нашия жив демон, за да умиротворим силите на мрака. Последния път, когато принесохме в жертва нашия демон, беше по времето на урагана през 1938. В резултат бяхме спасени от несъмнено унищожение. Затова точно вчера водачите на сборището решиха да принесем в жертва нашия демон, Моракс, на Луцифер, за да спечелим неговото застъпничество и да опазим нашия култ в тайна. Трябваше да се случи рано тази вечер, в първия ден от пълнолунието.