Каролайн не е свикнала да излиза по улиците толкова рано — дори е малко притеснена при мисълта за многобройните часове от деня, които са все още пред нея. Чуди се дали да не предложи някому тялото си, колкото да убие времето, но съзнава, че надали ще се престарае, докато не й се предостави удобен случай. Все още не е в тежка нужда. Може да отиде спокойно да си купи свещи. За какво й е да се безпокои, че ще остане без пукнато пени, след като сега за двайсет минути печели повече, отколкото навремето припечелваше за цял ден?
Знае, че само противният мързел и душевната слабост й пречат да спестява така, както би трябвало. С нейния занаят, ако беше живяла по-пестеливо през изминалите години, досега можеше да е натъпкала старата си шапчица до пръсване с банкноти — но просто е изгубила способността да се ограничава. Сега, когато не са й останали нито дете, нито безсмъртна душа за спасяване, трупането на монети с надеждата, че един ден може да ги размени за рисувана хартия й се струва безсмислено. Всяка мисъл за целенасочено съществуване, за отговорност, дори изобщо представата за каквото и да било бъдеще, са й били отнети със смъртта на съпруга и детето й. Те двамата превръщаха житейския й път в разказ, те му даваха начало, среда и край. Напоследък животът й прилича по-скоро на вестник — безцелен, воден ден за ден, пълен с безсмислени събития, които полковник Лийк би могъл да рецитира, без някой да му обръща внимание. От гледна точка на ползата й за обществото (като изключим това, че от време на време пресича и унищожава струя сперма, която иначе би създала неприятности на някоя почтена жена) тя вече би могла да бъде мъртва. Но въпреки това продължава да съществува, и колкото и да е странно, е способна да се чувства щастлива. В това отношение има явно предимство в сравнение с младата жена, с която ви предстои да се запознаете.
— Шуш?
Връщайки се обратно по Грийк Стрийт, Каролайн е спряла пред малко, мрачно магазинче за канцеларски материали — защото е мернала вътре… възможно ли е? Да, наистина, там вътре е Шуш, или Шугър, както е известна по широкия свят. Дори в мрака на магазинчето — особено в този мрак — тази висока фигура не може да бъде сбъркана с друга: слаба като клечка, с плоски гърди и кокалеста като туберкулозен младеж, ръцете й са толкова големи, че трудно си намира подходящия номер дамски ръкавици. Първото впечатление при среща с Шугър винаги е едно и също — неприятна изненада при мисълта, че виждаш висок, слаб млад мъж, облечен от тава до пети в женски дрехи; после, още при първия поглед към лицето на странното същество, става ясно, че то е жена.
Дочула прякора си, жената се извръща, притиснала към тъмнозеления си корсаж пачка бяла хартия за писма. В крайна сметка, вътре в този корсаж се крият някакви гърди. Може би недостатъчно пищни, за да се храни от тях новородено, но напълно задоволителни за определен тип мъже. От друга страна, ничия коса не може да се равнява със златисто-портокаловите оттенъци в косата на Шугър, няма жена с такава сияйно-бледа кожа. Ако беше увита от главата до петите в було като някоя арабска одалиска, само очите биха били достатъчни, за да не остане никакво съмнение по въпроса за пола й. Разголени очи, обрамчени с меки, златисти косъмчета, влажни като обелен плод. Очи, които обещават всичко.
— Кади?
Жената, потънала в сенките, вдига облечената си в зелена ръкавица ръка към челото и примижава в лъчите слънчева светлина, които нахлуват от улицата; Каролайн й махва, още не може да съобрази, че приятелката й е заслепена от слънцето. Махащата й ръка кара лъчите да заиграят по претъпканите лавици, а Шугър присвива още по-силно очи. Главата й се полюлява леко на дългата шия, тя се напряга да разбере чий е гласът, долетял до нея през трънливата бариера от пера, перодръжки и моливи. Смутено, съзнавайки, че не й е мястото тук, Каролайн пристъпва в магазина.
— Кади!
По лицето на по-младата жена, разпознала отдавнашната си приятелка, грейва изражението, което се е оказало неустоимо привлекателно за много мъже — възторжена благодарност, че е доживяла до тази среща. Тя се затичва към Каролайн, прегръща я и я целува, а продавачът зад щанда криви лице. Публичната проява на чувства не го смущава чак толкова, по-скоро го измъчва засегната гордост — докато е обслужвал Шугър, я е мислел за дама и се е държал с необходимата сервилност, а сега, ако се съди по долнопробния вид на приятелката й, излиза, че е сгрешил.