— Това ли ще бъде всичко, мадам? — той се покашля многозначително и започва да потупва превзето една редица мастилници с метличка от пера.
— О, да, благодаря ви — отвръща Шугър със сладкия си, мелодичен, изискан глас, произнасяйки съвестно съгласните. — Само… ако бъдете така любезен… чудя се, дали ще бъде възможно да го опаковате така, че да ми бъде по-лесно да го нося?
И тя му връща пачката листове, леко поизмачкани от прегръдката. Намръщен, той я опакова в раирана хартия и усуква импровизирана дръжка от канапа, с който е завързал пакета. С нежно, благодарствено гукане Шугър поема обратно пакета от ръцете му, изпада във възторг пред, сръчността му, плъзва с чувствен жест ръцете си, облечени в ръкавици по опаковката, за да подчертае колко добра работа е свършил. После му обръща гръб и хваща приятелката си под ръка.
Навън, на дневна светлина, застанали близо една до друга, Каролайн и Шугър се оглеждат скришом. Изминали са месеци от последната им среща. За толкова време една жена може да изгуби невъзвратимо красотата си — кожата й може да стане на дупки от прекарана шарка, косата й да опада вследствие на треска, очите й да кървясат, устата й да зарасне накриво след удар с нож. Но нито Каролайн, нито Шугър са понесли някакви щети от изминалото време. Животът е бил добър с тях — или по-скоро им е спестил цялата жестокост, на която е способен.
По-възрастната жена отбелязва, че устните на Шуш са бледи, напукани и се белят, но нали са си такива открай време? В дните, когато Шугър беше още бедна, преди да премине към по-изискани обиталища, и тя живееше на Чърч Стрийт, през три врати от Каролайн. Още тогава се случваше някой клиент да сбърка вратата, да похлопа при Каролайн и да попита за „онова момиче с напуканите устни“. Каролайн знае също, че нещо не е наред с ръцете на Шугър — нищо сериозно, просто някаква кожна болест, която тя крие под ръкавиците, и която очевидно също никак не смущава мъжете. Защо мъжете приемат тези дефекти на Шугър за Каролайн винаги е било и си остава загадка. Като си помисли съвсем честно, наистина няма нито един физически белег, по който Шугър да я надминава.
Очевидно има някакви скрити качества.
— Страхотно изглеждаш — казва Каролайн.
— Чувствам се ужасно — отвръща тихо Шугър. — Проклет да е Бог и цялото му отвратително, мръсно творение. — Лицето и гласът й са съвсем спокойни — със същия тон би могла да обсъжда времето. Лешниковите й очи излъчват — или поне така изглежда — кротост и добро настроение. — Най-добре да започне Армагедон, ти какво ще кажеш?
Каролайн се чуди дали не й се губи някаква шега — от онези, които Шугър споделя с образованите господа, сега, когато вече живее на Силвър Стрийт. Шугър разбираше от майтап в онези дни, когато й беше съседка на Чърч Лейн. Коронният й номер — страхотно популярен сред проститутките — все още кара Каролайн да се усмихва, като си го припомня. Всъщност не го помни много добре — защото в него има не само театрална преструвка, но и думи, стотици думи, и тъкмо те го правят толкова забавен. Шугър, която показва как прелъстява някакъв въображаем мъж, и го умолява с глас, в който истерията се преплита със сладострастие: „О, наистина трябва да ми позволите да ви погаля по топките… толкова са красиви — като… като кучешко лайно. Кучешко лайно, скрито под…“ Под какво? Думата, която Шуш употребяваше, беше толкова подходяща! Напикаваха се от смях. Но Каролайн беше забравила думата, и сега би трябвало да я попита за нея.
Фактът, че Шугър открай време е толкова по-желана и търсена проститутка от нея винаги я е озадачавал, но така върви светът. При това, ако се вярва на професионалните клюки, напоследък това е по-вярно отвсякога. Несъмнено, преместването на заведението на госпожа Кастауей от Сейнт Джайлс на Силвър Стрийт се дължеше много повече на популярността на Шугър, отколкото на амбициите на нейната мадам. Силвър Стрийт — само на крачка от най-широката, най-богатата, най-великолепната улица на Лондон.
Което ни кара да се запитаме: какво търси Шугър тук, в мърлявото магазинче на Грийк Стрийт, след като живее толкова близо до луксозните магазини в Уест Енд? Защо е поела риска да изцапа полите на тази прекрасна зелена рокля по улици, където никой не бърза особено с почистването на конската тор? Защо изобщо й е било необходимо да напуска леглото си (легло, което във въображението на Каролайн се отличава с царска пищност) преди пладне?