Двете жени избухват в смях, но Каролайн млъква след миг.
— К’вото и да мислят — казва тя, — могат да ме разсополивят. Хем пред хора.
Шугър хваща ръката й, сивата и зелената ръкавица се преплитат, и казва:
— Ела с мен до Трафалгар Скуеър, Кади. Ще купим сладкиши, ще храним гълъбите и ще гледаме бала на погребалните агенти!
Двете отново се разсмиват. „Балът на погребалните агенти“ е шега, която двете си разменяха навремето, лично тяхна. Шегите са единственото, което е оцеляло през изминалите три години — от времето, когато бяха съседки и споделяха всичко една с друга.
Скоро вече прекосяват лабиринт от улици, към които не проявяват никакъв интерес — улици, чиито имена са им познати само като адреси на други публични домове, улици, вече белязани за разрушаване от градските архитекти, които мечтаят за широк булевард, който ще носи името на граф Шафтсбъри. Прекосяват невидимата граница, която минава между църквите „Сейнт Ан“ и „Сейнт Майкъл ин дъ Фийлдс“, не забелязват никакво присъствие на светци, няма и поле, ако не броим оградената с дървета морава в средата на Лестър Скуеър. Това, за което всъщност се озъртат, е сладкарницата, в която се отбиха при последната си среща.
— Не беше ли тук?
Магазините се появяват и изчезват толкова бързо в тези модерни времена!
— Не, по-нататък.
Лондонските сладкарници, сбутани заведенийца с атмосферата на разкрасен магазин за железария, които напоследък се кичат по модата с името „патисери“ и предлагат различни квадратни предмети, наречени gateaux1 — може и да хвърлят в ужас французите, посетили Англия, но Франция е далеч отвъд Ламанша, а тази „патисери“ на Грийн Стрийт е достатъчно екзотична на вид за хора като Каролайн. Когато влиза вътре по петите на Шугър, очите й светват от детинско удоволствие.
— Две от тези, моля — казва Шугър и посочва най-лепкавите и сладки пасти с най-много сметана. — И тази също. И още две, да, по две от всяка.
Двете жени се кискат, окуражени от магията, която действа винаги, съберат ли се стари приятелки. През по-голямата част от живота си те са принудени да бъдат нащрек, да избягват всяка дума или жест, която би могла да смути нарастването на изменчивата издутина, символизираща мъжката гордост. Какво облекчение е да могат да отхвърлят за кратко всякакви задръжки!
— В обща кесия ли, мадам? — продавачът, съзнаващ напълно, че те са толкова дами, колкото той е французин, се хили мазно.
— О, да, благодаря.
Каролайн поема внимателно кесиите от плътна хартия откъм фуниевидните им дъна, и започва да оглежда четирите наплескани със сметана буци вътре, за да реши коя ще изяде първо. Продавачът прибира парите и ги изпраща с едно жизнерадостно „бон жуър“. Ако проститутките си купуват по две от всяка паста, дайте ни повече проститутки! Сладкишите не траят толкова дълго, че да дочакат добродетелните — ето, глазурата е почнала вече да овлажнява.
— Заповядайте пак, мадам!
Напред към следващото забавление! Когато наближават Трафалгар Скуеър (колко точно са подбрали момента!), веселбата тъкмо започва. Станцията на метрото „Чаринг Крос“, подобна на невидим гигант, току-що е изплюла най-голямото количество пътници за деня, и този поток от човешки същества нахлува по улиците. Появяват се стотици чиновници, облечени в черно, порой от едноцветна еднаквост потича към канцелариите, които всеки миг ще го погълнат. Фактът, че са толкова многобройни и забързани, ги прави смешни, но въпреки това лицата на всички до един са сериозни и неподвижни, като че ли мислите им са съсредоточени върху нещо особено възвишено — и това ги прави още по-смешни.
— Балът, балът, на по-гре-бал-ни-те агенти… — припява Каролайн като малко дете. Шегата отдавна вече не е смешна, но на нея й харесва, защото й е добре позната.
На Шугър не може да се угоди толкова лесно — всички добре познати неща й намирисват на капан. Да споделиш една остаряла шега, да запееш забравена песен — това за нея е признание за капитулация, признание, че най-сетне си се примирил със съдбата. А горе, в небесата, богините на съдбата ни гледат, и чуят ли нещо подобно, започват да шушукат помежду си: „аха, тази там се чувства много добре в сегашното си положение — променим ли нещо, само ще я объркаме“. Но Шугър е твърдо решена да не бъде като останалите. Когато и да погледнат надолу, те ще я видят застанала встрани от стадото, готова за мига, когато промяната ще докосне челото й като с вълшебна пръчица.