Накрая, докато сърцето се блъска в гърдите й, тя измъква една монета от кадифената си кесийка и я хвърля през улицата. Прицелът й е добър и монетата пада точно в гънките на жълтото одеяло. Отново обръща гръб, така и не разбрала какъв е полът на детето; но това няма особено значение — след ден, седмица или месец това дете ще потъне в небитието като куп отпадъци, отмити в канавките на Лондон. Проклет да е Бог и ужасното му, мръсно творение.
Шугър продължава да върви, приковала насълзените си очи в широката Риджънт Стрийт, която се простира пред нея в целия си блясък. Има нужда от сън. Да, ако толкова искате да знаете, тя страда, страда толкова ужасно, че смъртта би й донесла облекчение — това или решението да посегне на нечий друг живот. И едното, и другото ще свършат работа. При всички положения е необходим решителен удар, който да предизвика освобождението й.
Тези размисли не са предизвикани от срещата с Каролайн; Каролайн, както вече знаете, няма особено значение — няма и никакви претенции.
Не, това, което подложи търпението на Шугър на такова крайно изпитание, е друго — необходимостта да бъде мила и търпелива през целия вчерашен ден и последвалата го нощ, докато седеше край смъртния одър на една своя приятелка на име Елизабет, в някакъв вмирисан бордей в Севън Дайълс. Колко дълго и протяжно умираше Елизабет, и през цялото време стискаше здраво ръката на Шугър! Ръката й беше костелива, влажна от студена пот — толкова дълги часове! Само при спомена за преживяното ръцете на самата Шугър се изпотяват, кожата започва да я сърби и да щипе под напудрената подплата на ръкавиците.
Но занаятът на проститутката си има своите предимства и сега тя ще се възползва от едно от тях. Общоприетите правила за облеклото, което се носи вън от къщи, са напълно ясни за тези, които ги познават — мъжете могат да носят ръкавици, а могат и да не носят, както те предпочитат; бедните, дрипави жени нямат право да носят ръкавици (дори самата представа за такова нещо е смешна!) — в противен случай някой полицай неминуемо ще ги попита откъде са ги взели; допустимо е една почтена жена от по-низшите класи, особено ако носи пеленаче, да е без ръкавици; но една дама не сваля ръкавиците си при никакви обстоятелства, докато не се озове под покрив, на сигурно място. Шугър е облечена като дама, и съответно за нищо на света не може да разголва публично крайниците си.
Въпреки това, връхче по връхче, пръст по пръст, Шугър смъква в движение меката зелена кожа от ръцете си. Оголената й бяла, запотена кожа проблясва на слънчевата светлина. Тя въздъхва дълбоко от облекчение — същата въздишка се изтръгва от нея, когато някой мъж е сторил с тялото й всичко, което му е дошло на ума — и размахва на хладния въздух ръцете си с напукана и белеща се кожа.
Последвайте Шугър по широката, внушителна, просторна Риджънт Стрийт — възхитете се на тези пищни, подобни на дворци сгради, които се простират надалеч и потъват в бледа мъгла в далечината, някъде в архитектурната безкрайност; на тези безкрайни редици от хиляди еднакво оформени прозорци; на блестящото улично платно, почистено от снега — всичко това е категорична изява на намерение, декларация, че предстои светло бъдеще, когато квартали като Сейнт Джайлс и Сохо с техните лабиринти от тесни улички, схлупени къщурки и мръсни ъгълчета, претъпкани с човешки отрепки, ще бъдат пометени и заместени от един нов Лондон, който ще изглежда от край до край като Риджънт Стрийт — чист, просторен и подреден.
В този утринен час търговската улица вече е оживена — това не е налудничавата блъсканица на летния сезон, но пак е достатъчно впечатляваща. Файтони трополят напред-назад, брадати господа, в тъмни одежди прекосяват, претичвайки, пътя им, край канавките крачат напред–назад хора, които разнасят окачени по тях реклами, малко по-нататък трима метачи, са се събрали над отвора на един канал и избутват с метлите си надолу, през решетката, смес от киша, мръсотия и конска тор. Но още докато се трудят, край тях минава екипаж, претъпкан с търговци от провинцията, и оставя подир себе си дълга следа от конски фъшкии.
Наблизо се заковава на място един омнибус и неколцина пътници слизат от него. Един от тях, прилично облечен мъж, среден на ръст, е по-забързан, отколкото е допустимо за човек с добро поведение, и в бързината едва не нагазва в натрупаната мръсотия; отскача назад тъкмо навреме, като уличен клоун, който изпълнява номерата си пред цвилещите от смях обитатели на Севън Дайълс. Смутен, той сваля шапката си, и продължава вече по-предпазливо. Забележително е как освободената от шапката коса се развява около главата му. От челото надолу видът му е крайно сериозен, дори тревожен — като че ли е закъснял за работа и се безпокои, че ще го мъмрят, но от челото нагоре е истинска забава — развяващо се на вси страни изобилие от златисти къдрици, подобни на малко, пухкаво животинче, което е паднало от небето върху главата му, вкопчило се е в нея и няма никакво намерение да се махне оттам.