— Току-що се сетих — заявява Уилям, примижава и гледа прислужницата право в очите (защото е висок точно колкото нея), — че имам други работи за вършене. Тук, в центъра, искам да кажа. Така че ще бъде най-добре да се прибереш сама.
— Както кажете, сър — отвръща покорно Клара, но Уилям е уверен, че долавя присмех в тона й, сякаш прислужницата разбира, че той лъже. (Като никога, тя обаче не се занимава с такива мисли — ликува при мисълта, че ще й бъде спестено неудобството да държи през цялото време в омнибуса втория пакет в гащите си — задникът вече я сърби).
— Няма да го загубиш, нали? — Уилям сочи пакета с щедрия дар за Агнес.
— Не, сър — успокоява го Клара.
Уилям изважда часовника от джобчето на жилетката си и се преструва, че проверява колко е часът — това е само предлог, за да не гледа вбесяващата малка уличница, на която плаща 21 паунда годишно, за да бъде най-близка помощница на жена му.
— Е, тръгвай — казва той.
— Да, сър — отвръща прислужницата и потегля. Стъпва много ситно, сякаш се бои да не се напикае. Но Уилям не забелязва. Всъщност и по-късно днес, когато Клара ще се мотае пред очите му с тънка талия, каквато никога досега не е имала, това няма да му направи впечатление.
А не е било винаги така. Някога Уилям Ракъм беше човек, който обръщаше голямо внимание на дребните отлики в начина на обличане и личното присъствие. През най-хубавите си години в университета той беше истински денди — ходеше с бастун със сребърна дръжка, а златистите му къдрици се спускаха като грива до раменете. В онези дни за него беше нещо обичайно да прекара половин час пред вазите в собствения си апартамент, за да подбере определено цвете за бутониера; губеше дори повече време, за да съчетава по цвят копринени вратовръзки и жилетки. Любимият му панталон беше сиво-лилаво каре на тъмносин фон. Известен е паметният случай, когато нареди на шивача си да премести илика на жилетката му така, че едно копче да не наднича недискретно над ревера на сакото.
— Четвърт инч вдясно — нито повече, нито по-малко — такива бяха инструкциите — Бог да е на помощ на този, който не ги изпълни дословно!
През онези дни Уилям с гордост критикуваше чуждите слабости в начина на обличане — и то такива, каквито малцина изобщо забелязваха, защото малцина бяха надарени с неговия вкус. А сега ограничените му възможности го превръщаха в готова плячка за всякакви несъвършенства, очевидни за всекиго, дори за слугите.
Изнервен, Уилям вдига ръка над главата си, за да провери дали там всичко е наред. Шапката си е на мястото, но въпреки това той има основания да се притеснява. Само преди час, в някакво огледало той видя такава шокираща гледка, че още не може да дойде на себе си. За първи път, откакто свали припряно старата си шапка, когато слезе на Риджънт Стрийт, той осъзнава анархията, която се е развихрила на главата му.
Някога Уилям се гордееше най-много с косата си — като дете имаше меки, бронзово-златисти къдрици, и всички — от лелите до случайните минувачи — ахкаха възторжено, когато го видеха. Като студент в Кеймбридж носеше косата си дълга до раменете, сресана назад, без никаква помада. По онова време беше строен, а изобилието от коса скриваше крушовидната форма на черепа му. Освен това дългата коса напомняше на Шели, Лист, Гарибалди, Бодлер, индивидуализъм — неща от този сорт.
Но ако преди няколко дни, когато реши да поскъси дългите си къдрици, той бе имал желание видът му да придобие известна анонимност, то изобщо не бе постигнал целта си. В огледалото Уилям установи как косата му бе реагирала на безжалостното стригане — беше се измъкнала от оковите на помадата и се бе вдигнала на явен бунт. Боже мили, колко ли хора го бяха забелязали в такъв вид — приличаше на същински клоун с тази смехотворна купчина букли и къдрички на главата! Сгърчен от притеснение, още там, на място, в „Билингтън & Джой“, Уилям натъпка ореола си от къдрава вълна под първата попаднала му шапка. Това беше и шапката, която купи в крайна сметка, въпреки че пробва немалко други.
Междувременно той успя да заглади къдравия ореол и да го намаже щедро с помада, но дали мерките бяха постигнали желания ефект? Пръстите му опипват и приглаждат нервно косата под шапката. Изпитва желание да почеше и пищните си бакенбарди. „Искам да приличам на Матю Арнолд3“, беше пояснил той на бръснаря. Но вместо това беше заприличал на дивак от Борнео. Какво бе сторил? Почти бе успял да се убеди, че един по-дискретен външен вид ще му помогне да навлезе в последната четвърт на столетието, но косата му като че ли беше на друго мнение.
3
Матю Арнолд (1822–1888) — Английски поет и литературен критик от викторианската епоха. — Бел.прев.