Позволете ми да ви спася от удавяне в потока на мисълта на Уилям Ракъм, или по-скоро в това застояло езерце, чиито води се раздвижват едва забележимо единствено от притока на самосъжалението. В крайна сметка всичко опира до парите — колко са, защо не са достатъчно, кога ще се получат още, къде отиват, как могат да бъдат съхранени, и така нататък.
Суровите факти са следните: Ракъм старши започва да се изморява да ръководи сам парфюмерийните фабрики „Ракъм“, ужасно се изморява. Първородният му син, Хенри, изобщо не върши работа като наследник, тъй като още от най-ранна възраст се посвети в служба на Бога. Прилично момче е той, и понеже е ерген и пестелив, издръжката му не създава проблеми — въпреки че, ако наистина възнамерява да прави кариера в църквата, като че ли обмисля въпроса прекалено дълго време. Е, както и да е — ще трябва да бъде заместен с по-малкия син, Уилям. Също като Хенри, и той все още не е проявил изявена склонност към каквото и да било занятие, но за разлика от него харчи много пари, за да угажда на прищевките си, да поддържа елегантна съпруга и доста голямо домакинство — и за всичко това суче ожесточено от щедрата бащина гръд. Строгите поучения като че ли нямаха желания ефект и сега Ракъм старши е решил да подтикне колебливите стъпки на наследника си към директорското място в парфюмерийната верига „Ракъм“, намалявайки сумите, които му отпуска редовно — бавно, но равномерно. С всеки изминал месец парите намаляват все повече и съсипват бавно начина на живот, към който е привикнал синът му.
Уилям вече е бил принуден да намали броя на прислужниците си от девет на шестима; пътуванията в чужбина се превърнаха в част от невъзвратимото минало; ползването на наемни файтони може би още не е лукс за него, но вече не и нещо, което се разбира от само себе си. Уилям вече не подменя толкова бързо остарели и демодирани вещи; освен това мечтата да наеме прислужник от мъжки пол — което е най-сигурният еталон за просперитет — си остава само и единствено мечта.
Уилям се измъчва най-вече от съзнанието колко излишни са неговите страдания, като се вземе предвид размерът на фамилното имущество. Ако само баща му би се съгласил да продаде компанията — цялата, без остатък, би се получило такова несметно богатство, че цели поколения Ракъмови биха могли да се препитават само от него. Та за какво е работил старецът толкова години, ако не за това?
Желанието да правиш пари, при положение, че вече си направил предостатъчно, отвращава Уилям, който има подчертано социалистически наклонности. При това, ако Ракъм старши продаде всичко и инвестира получената сума, парите ще се умножават сами; натрупаният капитал може да се съхрани толкова дълго, че след време вече парите им да се възприемат от обществото като „старо състояние“. Ако пък старият не желае да продава заради някаква сантиментална привързаност към бизнеса, защо, защо тъкмо Уилям трябва да поеме бремето да го ръководи? Защо не си назначи някой кадърен доверен човек, избран от редиците на служещите в парфюмерийните фабрики?
Потънал в скръб, Уилям прибягва до един вид политическа философия, изобретена лично от него; схема, по която се надява един ден да бъде управлявано цялото общество в Англия (може би историята ще я нарече „ракъмизъм“?). Той си играе мислено с изграждането на тази теория в продължение на десетина години, но напоследък идеите му се избистриха — тя предполага унищожаването на това, което той нарича „неоправдани количества капитал“, като на негово място трябва да дойде така нареченото „изравняване на имотните състояния“. Което ще рече, че веднага след като един мъж е спечелил достатъчно голямо състояние, за да издържа непрекъснато своето домакинство (което по дефиниция е десетчленно семейство с не повече от десет души прислуга), на него трябва да му се забранява да трупа повече пари. Трябва да се забранят спекулативните инвестиции — в аржентински златни мини и тем подобни; вместо това трябва да се инвестира по малко в солидни и сериозни концерни и инвестициите да са под правителствен контрол — това ще гарантира равномерна, макар и не сензационна, възвръщаемост на инвестициите. Всякакви имуществени излишъци, вливащи се в личното състояние на най-богатите хора, ще бъдат пренасочвани в обществената хазна, за да бъдат разпределяни сред не толкова преуспелите членове на обществото — бедните и бездомните.
Уилям съзнава отлично, че такова предложение е направо революционно. Несъмнено то би ужасило мнозина, защото би изтрило съществуващите класови различия; при това положение няма да има вече аристокрация, поне не в днешния смисъл на тази дума. Което според Уилям ще бъде дори много добре — и без това му е дошло до гуша да му повтарят, че колежът „Даунинг“ далеч не е „Корпус Кристи“, и че може да бъде благодарен, че изобщо е успял да се добере до Кеймбридж.