Ето ви накратко, леко поокастрени откъм повторения, мислите на Уилям Ракъм, докато седи на своята пейка в парка „Сейнт Джеймс“. Ако вече сте отегчени до смърт, мога само да ви обещая, че в най-близко бъдеще предстои чукане, да не говорим, че по-нататък продължаваме с полудяване, отвличане и насилствена смърт.
Междувременно Ракъм е насилствено изтръгнат от мрачния си унес, защото чува, че някой го вика по име.
— Бил!
— Боже мили, наистина е Бил!
Уилям вдига очи. В главата му все още цари бъркотия и той се взира удивено в неочаквано изникналите пред него фигури на двамата му най-добри приятели. В Кеймбридж тримата бяха неразделни — той, Бодли и Ашуел.
— Не ни остава много, Бил — възкликва Бодли, — и ще празнуваме!
— Какво ще празнуваме? — пита Уилям.
— Всичко, Бил! Цялата благословена вакханалия на Коледа! Девици раждат по чудотворен начин в обори! Димящи планини от пудинг! Цели галони портвайн! И докато се усетиш, още една година си отишла!
— 1874 се оттегля добре напоена, да си похърква в постелята — допълва ухилено Ашуел, — а засуканата, млада 1875 стои на прага в трепетно очакване да й се случи същото като на предшественицата й.
Колко си приличат двамата с Бодли — с този техен вид на бивши колежани. Безукорно облечени, едновременно флегматични и лесно възбудими, с гладки лица и цилиндри, които са на светлинни години над всичко, което може да се купи от „Билингтън & Джой“. Действително, приличат си толкова много, че навремето Уилям, в състояние на крайно алкохолно опиянение, ги наричаше Башли и Одуел. Все пак, Ашуел се отличава от Бодли по това, че бакенбардите му са малко по-редки, бузите му не са толкова червени, и шкембето му е по-малко.
— Не сме те виждали от векове, Бил. Какви си ги вършил? Като изключим това, че си си подстригал косата?
Бодли и Ашуел се отпускат тежко на пейката до Уилям. После се привеждат едновременно напред и подпират брадички върху ръцете си, сключени над дръжките на бастуните — в гротескно изображение на подчертан интерес. Приличат на две еднакви каменни фигури, предназначени да украсяват водоливниците на някоя кула.
— Агнес не беше добре — отвръща Ракъм, — а нали трябва да поемам и този проклет бизнес.
Ето на, каза го; Бодли и Ашуел се опитват да го изкушат да бъде лекомислен — не е зле да подчертае, че не е в подходящо настроение. Или че поне ще им се наложи да го изкушават доста по-старателно.
— Ти внимавай бизнесът да не поеме теб — предупреждава го Ашуел.
— Представям си колко досаден ще бъдеш, ако започнеш да дрънкаш само за… ами за реколтата например.
— Няма страшно — успокоява го Уилям, който се страхува тъкмо от това.
— Къде по-добре е да поемеш нова реколта плахи млади красавици — изръмжава театрално Бодли и хвърля поглед към Ракъм и Ашуел в очакване на похвала за играта на думи.
— Много жалък опит — е единственият коментар на Ашуел.
— И така да е — изсумтява Бодли. — Хората плащат пари, за да слушат и по-големи глупости.
— Така или иначе, Бил — упорства Ашуел, — нека оставим за малко порнографията настрани. Не бива да допускаш Агнес да те откъсва от широкия поток на живота. Начинът, по който се тревожиш толкова много за една-единствена жена… ами че това е опасно. Ако караш така, ще стигнеш до… ъъъ, каква е думата, която ми се губи, Бодли?
— Любов, Ашуел. Лично аз предпочитам да си нямам вземане-даване с такива неща.
Бледа усмивка плъзва по лицето на Уилям. Продължавайте все така, стари приятели, галете самолюбието му!
— Сериозно, Бил, не допускай проблемите на Агнес да се превърнат в семейно проклятие. Нали знаеш, като в онези ужасни старомодни романи, в които разни побъркани женски изскачат от гардеробите. Трябва да осъзнаеш, че не си единственият мъж в подобно положение — ами че лудите съпруги са цели орди; половината от женското население на Лондон е направо за връзване. Дявол да го вземе, Бил — че ти си свободен човек! Няма смисъл да се криеш като стар язовец в дупката си.