Разбира се, всичко това най-вероятно са измислици, но самото момиче като че ли им вярваше. Четиринайсетгодишна, с гладка и стегната плът като на бебе, горда като дявол. Ходеше облечена в костюми за езда и те дяволски й отиваха — слизаше по стълбите така — малко настрани, първо единият ботуш, после другият. Винаги държеше много къса и много опасна на вид нагайка, а по бузите й пламтяха алени петна — и мога да се закълна, че това не беше руж. Мадам Джорджина разправяше, че когато й изпратела клиент, момичето се появявало на площадката и чакало там, а когато нещастният глупак отидел близо до нея, го шибвала с нагайката през лицето, посочвала към леглото и казвала…
— Божичко! — възкликва Ашуел, който неволно е погледнал в посоката, в която Бодли е насочил бастуна си. — Боже всемогъщи! Я вижте кой идва насам! Той засенчва очи с длан и се взира съсредоточено някъде към другия край на парка. Бодли застава до него и повтаря позата му.
— Това е Хенри — съобщава той доволно.
— Да, наистина е той — и госпожа Фокс!
— Разбира се!
Двамата се обръщат едновременно към Уилям и му се покланят извънредно сериозно.
— Моля да ни извиниш, Бил.
— Да, искаме да отидем и да поизтормозим Хенри.
— Имате благословията ми — усмихва се злорадо Уилям.
— Разбираш ли, той ни избягва — бяга от нас като от чума, откакто… е, как да кажа…
— Откакто персоналният му ангел-хранител кацна на крайчеца на леглото му.
— Именно. Което ще рече, че трябва да побързаме, преди да ни е видял и да е избягал.
— Не би могъл да тича, докато госпожа Фокс е с него. Тя ще се просне мъртва на земята! Нямат никакъв шанс, казвам ти.
— До скоро, Уили.
И двамата се отдалечават забързано в преследване на жертвите си. Всъщност дори започват да тичат, и то толкова бързо, независимо от официалните си одежди, че трябва да разперват ръце, за да не губят равновесие, като очевидно не дават пет пари какво впечатление правят — дори пухтят преувеличено, което явно ги забавлява. Зад себе си оставят дълга следа от утъпкана мокра трева — и един зашеметен Уилям Ракъм.
Това е открай време обичай на Бодли и Ашуел — да връхлитат, да повеждат разговор, и да го прекъсват също така внезапно — така че, за да се чувстваш спокоен редом с тях, трябва да връхлиташ и отлиташ по същия начин. Уилям ги проследява с поглед как препускат из парка и чувства как бремето на потиснатостта отново притиска тила му. Загубил е собствената си невъзмутимост и потенциал за такива забавления, тъй като прекалено дълго не ги е практикувал — нито този шеговит маниер, нито този вид ексхибиционизъм. Би ли могъл дори да тича толкова бързо, колкото приятелите си? Има чувството, че наблюдава собственото си, по-младо тяло да препуска из парка, собствената си младост, която го напуска тичешком.
Дали да скочи и да ги последва? Не, късно е вече. Не може да ги настигне. Те са се превърнали в тъмни силуети, прелитащи по светлия хоризонт. Уилям се отпуска обратно на пейката блатото на мислите му, размътено за кратко от Бодли и Ашуел, отново се успокоява и изпада в предишната неподвижност.
Най-много го измъчва съзнанието, че страданията му са излишни, като се има предвид размерът на фамилното състояние. Ако само баща му се съгласеше да продаде фирмата…
Но всичко това вече ви е познато. Най-разумно е да оставите Уилям насаме с мислите си за десетина минути. През това време, докато мозъкът му възстановява корицата от застояли мисловни водорасли, останалата част на тялото му преработва всичко, с което беше затрупан от сутринта — предложенията на мърлявата проститутка, малките французойки на Трафалгар Скуеър, разказите на Бодли и Ашуел за публични домове, раздразнението от начина, по който го ухажваха настоятелно и после го зарязаха, и (това е събитие от последния половин час) появата на безброй млади и красиви дами в парка „Сейнт Джеймс“.
Такава смес хваща бързо, няма спор. Когато бъде изцяло обзет от упоението, Уилям ще стане от пейката, за да тръгне натам, накъдето го водят страстите, по пътя, който накрая ще го отведе при Шугър.
Четири
Докато чакате Уилям да се размърда, не е необходимо да го зяпате неотклонно. Защо вместо това не поогледате някой от обектите на желанията му? Нали те затова са дошли в „Сейнт Джеймс“ — за да ги гледат.