Донякъде окуражи от гледката, Уилям се хваща на работа, изтънен от вдъхновение, от страстно желание да пропъди мъките и понесените оскърбления. Трябва да намери някакъв отговор, решение на мъчителните проблеми — и ще го стори, стига само да преодолее препятствията, издигнати от плътта. Нахлува в телата им с такова истерично ожесточение, че на моменти губи представа за това, което прави — като изпаднал в заслепяваща ярост воин, който вече не забелязва противниците си. Все пак, това за него са най-хубавите моменти.
Като изключим обаче такива трансцендентални проблясъци, не е толкова лесно да му се угоди. Момичетата не стават за нищо; не се движат така, както иска той, нямат желаните форми, желаните размери, дори плътта им не е такава, каквато би искал да бъде. Падат под него, когато иска от тях да носят тежестта на тялото му, залитат, когато им е казал да не мърдат, мигат, треперят и през цялото време мълчат по отвратителен начин. През по-голямата част от времето Уилям има чувството, че е сам в стаята — насаме с шума от собственото си дишане, с абсурдния шум, който се чува, когато кракът му ритва една от възглавниците по килима, глухото, ритмичното скърцане на пружините, комичното „кхъ-кхъ“ на собствената му алергична кашлица.
Вината според него е изцяло у Клеър и Алис. Та нали в миналото е прекарвал божествени, прекрасни часове именно с проститутки! Особено в Париж. Ах, Париж! Ето, там отглеждат момичета, които знаят как да доставят удоволствие на един мъж. Уилям се отпуска тежко върху тези мрачни английски момичета, притиснали гърди в гърди, и неволно се отдава на спомени. Особено хубав е един — от деня, когато реши да отиде сам до улица „Сент Акин“, като остави Бодли, Ашуел и другите да пият в кръчмата „Задънената улица“. По някакъв неведом начин, един Бог знае как, като се има предвид, че се беше нарязал до козирката, той се озова в някаква стая, пълна с крайно дружелюбно настроени уличници. (Има ли нещо по-приятно от смеха на пийнали млади жени?) Тъй или иначе, вдъхновен от тяхната жизнерадостна вулгарност, Уилям измисли една много забавна еротична игра. Момичетата трябваше да насядат с разкрачени крака в кръг около него, а той търкаляше монети към разтворените влажни процепи. Според уговорката, ако някоя монета успееше да влезе в целта, момичето имаше право да я задържи.
Дълги години са минали от онази забележителна нощ, но те не са притъпили спомена — нито гледката, нито звуците; до ден-днешен той чува ясно възторженото кикотене и подвикванията около себе си: „Ici, monsieur! Ici!“7 Ах! Като си помисли само, че същите тези момичета в момента безделничат на улица „Сент Акин“, а тук, на стотици мили разстояние, той се измъчва в стремежа си да породи поне мъничко ентусиазъм у тези унили английски преструванки.
— Опитайте се да се представите по-добре — подтиква той Клеър и Алис и разделя притиснатите им едно в друго тела. Отбелязва, че всяко потънало в пот тяло носи отпечатъка от изхвръкналите ребра на другото. Обръща ги, търкаля ги насам-нататък с надеждата, че ще попадне на някой отвор, неоткрит от предишните клиенти. Похотта му избива в подобие на сомнамбулен унес; той настоява за нови и нови волности, с глас, който и сам не разпознава, а те се подчиняват като смътни силуети, видени в тежък сън.
Той вече почти не осъзнава какво говори, когато хваща Алис за китките и дава нареждане, което ще измени много житейски пътища.
Момичето поклаща глава.
— Това не го правя, сър. Съжалявам.
Уилям пуска бавно китките й — една по една. Веднага, щом усеща, че едната й ръка е свободна, Алис плахо прибира една къдрица зад ухото си. Уилям я издърпва рязко така, че тя пада обратно на бузата й.
— Как така „не го правиш“? — той гледа ту Алис, ту Клеър, която, преценила, че изпитанието е приключило, плахо придърпва нощницата нагоре към раменете си.
— И аз не, сър.
Уилям отпуска длани върху голите си колене. Толкова е вбесен, че не намира думи. Кръвта плъзва нагоре от долните части на тялото му. Бузите и вратът му пламват.
— Да можехме, да го направим, сър — казва Алис и заема обичайното си място на леглото до Клеър. — Ама не можем.
Уилям посяга в унес към панталона си.
— Странно — мърмори той, — да отказвате тъкмо това, а да се съгласявате с… е, с други работи.
— Съжалявам, сър — повтаря по-голямата (очевидно е по-възрастна). — Знам, че и Клеър съжалява. Не че имаме нещо против вас, сър. Честно, не го правим за никого, сър. Честно, ще се скапем, съвсем ще се скапем, и няма да струваме и пукната пара, няма да ни харесвате, сър.