Докато тя драска и къса, тялото й се разтърсва от детински хлипове, в бърза поредица от спазми, а сълзите текат неспирно по бузите й. Какво си въобразява той — да не би тя да е сляпа, да не би да е била внезапно лишена от обоняние? Когато влезе, препъвайки се, в къщата, подкрепян от Бодли и Ашуел, от него се разнасяше миризма, която нямаше нищо общо с уличната кал — вонеше на евтин парфюм, от парфюмите, които употребяват уличниците. Вонеше на секс и сперма — нещо, за което сигурно би казал, че „не я засяга“ — любимата му фраза напоследък! Проклет да бъде Уилям, който сега си отспива след развратните си похождения, хърка в спалнята, където Шугър не бе допусната нито веднъж! Би трябвало да нахлуе вътре с нож в ръка, да му разпори шкембето и да гледа как ще се изсипят кървавите му вътрешности!
Постепенно хлиповете затихват, а ръцете й се уморяват да късат страниците. Тя се обляга на скрина, затрупана от накъсана и смачкана хартия — толкова много, че босите й крака не се виждат. Ами ако Уилям влезе и види всичко това? Тя запълзява на колене, започва да събира хартията и да я хвърля в камината. Страниците изгарят веднага, пламват за миг и веднага се превръщат в пепел.
По-разумно би било да изгори дневниците на Агнес вместо коледния подарък от Уилям. Томовете на Шекспир не могат да й причинят неприятност, докато дневниците представляват постоянна заплаха за нея. За какво й е да продължава да ги крие под леглото, след като вече е научила всичко, което може да се научи от тях? Агнес няма да се върне, за да си ги поиска — това е сигурно.
Шугър измъква един от дневниците. През изминалите месеци спечената и засъхнала пръст по тях се е изронила и вече по нищо не личи, че тънката тетрадка е била изровена от гроба си във влажната пръст. Тя изглежда по-скоро стара, много стара, като реликва от някой отминал век. Шугър я отваря. Парчетата от скъсаната верижка и абсурдно елегантното катинарче се увиват като бижу около пръстите й.
„Скъпо дневниче,
Надявам се, че ще бъдем добри приятели.“
Шугър прелиства страниците и отново става свидетел на усилията, положени от Агнес Пигот да привикне към новото си име.
„Това е същото, което гувернантката ми нарича «наименование» — използва се за удобство, когато се появиш във външния свят. Колко глупаво е да се измъчвам така! БОГ знае истинското ми име, нали?“
Шугър оставя тетрадката настрани; ще унищожи всички с изключение на тази, първата — тя е достатъчно малка, за да успее да я скрие на безопасно място. Не може да преодолее усещането си, че в изгарянето на първите думи, които Агнес е поверила на идните поколения, би имало нещо… отблъскващо. Все едно да се престори, че Агнес никога не е съществувала — или по-скоро че е започнала съществуванието си едва когато смъртта й стана повод за кратко съобщение във вестника.
Шугър измъква нов дневник изпод леглото. Оказва се, че това е финалът на хрониките от Абътс Лангли, написан от петнайсетгодишната Агнес, която се готви да се върне у дома, за да се грижи за майка си, докато тя оздравее. Изсушени листенца от цветя се посипват от страниците — алени и бели, почти безтегловни. Следва прощалното стихотворение, написано от Агнес Ънуин:
Щастливото ни сестринство клони към своя край
Пред алена зора нощта отстъпва;
Затваря свойте порти училищният рай —
Неумолимо Идното настъпва!
Шугър стисва зъби и хвърля дневника в пламъците. Тетрадката започва да тлее и съска. Шугър отвръща лице.
Още един дневник е измъкнат от скривалището. От първата записка става ясно, че от „Швейцарската поща“ не се е получил отговор на запитването на какъв адрес Агнес би могла да изпрати албума с котенцата на „госпожица Юджийни, която скоро ще бъде госпожа Шлезвиг“. И тази тетрадка ще последва първата в пламъците.