Шугър взема трета тетрадка. Liebes Tagebuch… прочита тя на първа страница. Още храна за огъня.
Четвърта тетрадка. Тя датира от ранните години на брачния живот на Агнес. Започва с напълно нечетими описания на халюцинации и демони, а полетата се изпъстрени с подобни на йероглифи очи, рисувани със засъхнала менструална кръв.
Няколко страници по-нататък възстановилата се Агнес разсъждава:
„Докато бях в пансиона, си въобразявах, че пазят и претоплят за мен някогашния ми живот — както се претопля любимо ястие, за да вдига пара, когато махна сребърния капак — за да го подхвана отново, когато се върна у дома. Сега знам, че това е било трагична илюзия. Вторият ми баща е кроил коварни планове да убие бавно майка ми с жестокото си държание, а мен, горката, да продаде на първия мъж, който прояви желание да го отърве от грижите за доведената дъщеря. Сега вече разбирам, че е избрал съвсем умишлено Уилям! Ако бе избрал някой от обожателите ми от по-висшите кръгове, щеше да бъде принуден непрекъснато да ме среща по местата, където се движат хората от висшето общество. Но той е знаел, че Уилям ще ме свали от висините, и че когато пропадна толкова ниско, колкото съм пропаднала сега, няма да ме види никога вече!
Но аз съм доволна! Да, доволна съм! Така или иначе той не ми беше баща. Правото да присъствам на най-великолепния бал не би могло да потисне отвращението, което изпитвам към него.
Винаги е било така, през вековете — жените са ставали жертва на мъжкото предателство. Но един ден някой ще разкаже Истината.“
Стаята се изпълва с миризмата на порозовялата парфюмирана хартия. Шугър поглежда към камината. Дневникът все още не се е разпаднал, само краищата му тлеят в ярко оранжево. Тя изважда друг дневник и го отваря напосоки. Попада на записка, която не е чела преди — без дата, написана с яркосиньо мастило, тя като че ли е не е отдавнашна.
„Скъпа сестро-спасителко!
Знам, че бдиш над мен, и те моля да не мислиш, че съм неблагодарна. В сънищата ти ме уверяваш, че всичко ще бъде наред, аз се успокоявам и отпускам глава на гърдите ти; но събудя ли се, отново ме обзема страх, а думите ти се стапят и изчезват като снежинките, нападали през нощта. Копнея за следващата ни среща — за истинска среща, в света извън сънищата ми. Дали това ще стане скоро? Скоро ли ще бъде? Остави знак на тези страници — докосни ги с устните си, остави отпечатък от пръстите си, някакъв знак за присъствието ти, какъвто и да е той — и аз ще разбера, че не бива да губя Надежда.“
С измъчен стон Шугър хвърля и този дневник в огъня. Когато тетрадката пада в жаравата, се разхвърчават искри; тя попада върху тлеещите останки от предишния дневник, но остава изправена. От гледна точка на науката това е най-удобната позиция за бързо изгаряне — пламъците я лизват и веднага се издигат нагоре наоколо й.
Шугър започва отново да рови под леглото, но това, което измъква този път, не е някой от дневниците на Агнес, а собственият й роман. Как се свива сърцето й при вида на ръкописа! Тази раздърпана купчина листа, чийто краища стърчат вън от картонената папка, е истинско въплъщение на безполезността. Всички тези задраскани заглавия — „Картини от улицата“, „Гневен вик от един безименен гроб“, „Жени срещу мъжете“, „Смърт в къщата със съмнителна репутация“, „Кой има думата сега?“, „Феникс“, „Ноктите на феникса“, „Прегръдката на феникса“, „О, вий, кои прекрачвате тоз праг“, „Цената на греха“, „Целувка в преизподнята“ и накрая „Възходът и падението на Шугър“ — всичко това носи отпечатъка на младежките й илюзии.
Тя закрепя папката на оръфания й гръб и я оставя да се отвори произволно.
„Но аз съм баща!“ крещи умолително един от осъдените на гибел мъже в романа, мятайки се безпомощно, завързан от героинята за китките и глезените. „Имам син и дъщеря, които ме чакат у дома!“
— Да беше помислил за това по-рано — казах аз и срязах ризата му с наточената си като бръснач ножица. Работех много съсредоточено, плъзгайки ножицата напред-назад по косматия му корем.
— Виж, не е ли красиво? — попитах аз и повдигнах пред очите му парчето риза, изрязано във формата на пеперуда. Двете крила на пеперудата се крепяха на едно копче.
— За Бога, помисли за децата ми!
Облегнах се на гърдите му, забила лакти колкото може по-силно в тях и заговорих право лицето му така, че горещият ми дъх го накара да замига: