— Няма надежда за децата на този свят — засъсках аз яростно.
— Ако е момче, ще стане мръсна свиня като теб. Ако е момиче, ще бъде омърсено от някоя свиня като теб. За тях би било най-добре изобщо да не са се раждали; но щом са се родили, най-добре е да умрат невинни.
Шугър изпъшква, засрамена от истеричните изстъпления на някогашната Шугър. Редно би било да хвърли и романа в пламъците, но не може да се принуди да го стори. При това двата пожертвани вече дневника на Агнес горят толкова бавно! Освен това миризмата става много силна, а живите въглени се покриват с късове разкривен, почернял картон. В тази стая има прекалено много забранена литература; ще й трябват часове, ако не и дни, за да изгори всичко, а димът и миризмата биха привлекли вниманието на прислугата. С примирена въздишка Шугър тиква романа заедно с няколкото спасени от унищожение дневници обратно под леглото.
В най-дълбоката нощ, от сърцето на мрака се протяга нечия ръка, хваща Шугър за бедрото и започва леко да я разтърсва, за да я събуди. Тя простенва тревожно на сън, в очакване да чуе как майка й казва: „Вече няма да трепериш от студ…“. Но майка й мълчи. Вместо това в тъмнината се разнася плътен мъжки глас:
— Съжалявам, Шугър — казва той. — Моля те, прости ми.
Шугър отваря очи, но установява, че се е завила презглава, главата й е увита в чаршафа и е прегърнала корема си с ръце. Измъква глава навън, задъхана, примижавайки в светлината на лампата.
— Какво? Какво? — мънка тя.
— Прости ми, задето се държах така грубо с теб — повтаря Уилям. — Не бях на себе си.
Шугър сяда в леглото и прокарва пръсти през разчорлената си коса. Дланта й е гореща и потна, а скритият й под завивките корем е обзет от внезапен хлад, защото ръцете й ги няма, за да го топлят. Уилям поставя лампата върху скрина и сяда на леглото, до краката й. Челото и носът му хвърлят черни сенки над очите и устата му, докато говори.
— Припаднах в града. Бях прекалил с пиенето. Трябва да ми простиш.
Въпреки настоятелното желание да сподели нещо с нея, гласът му остава равен и потиснат, сякаш я съветва да не мисли лошо за покойници.
— Да, да, разбира се, любов моя — отвръща тя и се привежда напред, за да поеме ръката му.
— Обмислих мнението ти — продължава той глухо, — че за Софи ще е добре да излиза по-често заедно с… нас двамата.
— Така ли? — пита Шугър. Поглежда часовника над главата му — два и половина сутринта. Какво, в името Божие, е намислил по това време? Разходка с екипаж — те тримата по нощници се наслаждават на осветените от газени фенери улици на предградието, а Чийзмън им пее някаква мръсна песенчица вместо серенада?
— Т-т-така че уредих — Уилям измъква ръка от нейната и започва да рови с пръсти в брадата си, разбрал, че заекването му се връща, — да п-п-посетим м-м-моята фабрика за сапун. Ще дойдете двете със Софи. Утре с-с-следобед.
Внезапно духът на Шугър се повдига — излита нагоре, понесен от балона на оптимизма. Обзема я замайване, почти неразличимо от сутрешното прилошаване. Най-сетне всичко си идва по местата! Той най-сетне е прозрял истината! Разбрал е, че единственият начин да изтръгнат малко щастие от зъбите на злата съдба е да останат заедно, и да плюят на това, което си мислят хората! Сега е моментът да се хвърли в прегръдките му, да вземе ръката му и да я постави върху леко издутия си корем, да му каже, че безсмъртието на името Ракъм — неговото безсмъртие — е осигурено. „Мислиш, че в стаята сме само двамата“, би могла да му каже тя, „но не е така — трима сме!“.
Тя се колебае на ръба на изблика, думите трептят на върха на езика й, тя търси очите му в мастилените сенки под веждите, но вижда само отблясъка им, когато той отбягва погледа й. Тогава си припомня последните му думи.
— Утре следобед — повтаря тя. — Искаш да кажеш… днес?
— Да.
Тя примигва няколко пъти. Има чувството, че под клепачите й има пясък.
— Не може ли това да стане някой друг ден? — казва тя, много тихо, за да остане гласът й все така нежен. — Не мислиш ли, че за теб ще е по-добре да полежиш утре, след… след такава нощ?
— Да — съгласява се той, но посещението б-б-беше уредено п-п-п-ре-ди доста време.
Шугър продължава да примигва и се опитва да разбере за какво става дума.
— Но нали ти си този, който решава…
— Ще д-д-дойде и друго лице, на к-к-което не искам да създавам з-з-затруднения.