— Внимавайте, Чийзмън — изсъсква госпожица Шугър, вкопчвайки се в тапицерията на купето, за да се вмъкне вътре.
— О, аз винаги внимавам, госпожице Шугър — отвръща той и се покланя така, че ироничната му усмивка се скрива във високата яка.
И след миг те вече са на път — сбруята на конете подрънква, а екипажът се подрусва по неравната земя. Ще отидат чак до някакво място, наречено Ламбет! Госпожица Шугър й го показа на карта (картата не беше много хубава, нито пък много ясна — като че ли хората, които правят учебниците, се стараят много повече, когато рисуват карта на древна Месопотамия от времето на Ашурбанипал, отколкото когато правят картата на Лондон такъв, какъвто е сега). Тъй или иначе, Ламбет се пада от другата страна на река Темза — не тази страна, в която се намира къщата на Ракъмови, паркът, фонтанчето и фотографското ателие на господата Скофийлд и Тофи, както и сладкарницата „Локхарт“, в която й сервираха тортата, от която й стана лошо, и цялата останала част от познатия свят.
— Много си елегантна, Софи — казва татко. Тя се изчервява от удоволствие, макар че госпожица Шугър се смръщва и поглежда надолу, към обувките си. Едната обувка я стяга много, защото болният крак вътре се е подул. Кожата е опъната и лъскава като на пушен бут. Госпожица Шугър има нужда от нови обувки, или поне от една нова обувка. Софи също има нужда от нови обувки; едва успя да напъха краката си в старите, макар че не е падала по стълби; нищо от този род, само е пораснала — това е от възрастта. Би било чудесно, ако госпожица Шугър предложи да посетят магазин за обувки след татковата фабрика за сапун? Ако времето не им стига, би било по-разумно да отидат в такъв магазин, вместо в сладкарницата — защото храната престава да съществува веднага, щом я погълнеш, докато един чифт хубави обувки са трайно благо за краката.
— А след като ти покажа моята фабрика, ще отидем в сладкарница „Локхарт“ — казва татко, кимва на Софи и кокори неестествено очи. — Идеята ти харесва, нали?
— Да, татко — отвръща Софи. Дори само фактът, че се е обърнал към нея, е такова благоволение, че си струва всякакви разочарования.
— Казах на онзи глупак Полток да вземе решение до края на месеца — продължава татко. — Крайно време беше, не мислиш ли?
Софи обмисля за миг въпроса, но после осъзнава, че нейното участие в разговора е приключило.
Госпожица Шугър си поема дълбоко дъх и поглежда през прозореца.
— Убедена съм, че ти можеш да прецениш най-добре — казва тя.
— Когато казвам „този глупак“, това не означава, че съм го нарекъл така в писмото си, разбира се.
— Надявам се — Шугър замълчава и се заема да хапе мъничките късчета белеща се кожа по напуканите си устни. След малко продължава: — Той ще отиде при конкуренцията ти без каквито и да било скрупули — това е сигурно, при това ще го направи точно във възможно най-неудобния за теб момент.
— Това е още една причина да го пришпоря сега, преди началото на сезона.
Софи обръща глава към прозореца. Ако татко прояви отново желание да разговаря с нея, той ще намери начин да привлече вниманието й.
Пътуването през града е удивително интересно. Всичко освен Кенсингтън Гардънс и Хайд Парк, които тя познава по дърветата, когато минават край тях, и голямата мраморна арка, е непознато за нея. На Чийзмън беше наредено „да не се завира в най-натоварените улици“, затова той прекарва екипажа по странични, непознати улички, и излиза на Оксфорд Стрийт само когато няма как да я заобиколи. Когато стига до така наречения „Съркъс“43, където миналия път Софи преживя голямо разочарование, защото не видя нито лъвове, нито слонове, той не завива надясно — към пъстротата и оживлението, а продължава да кара направо.
Скоро внушителните сгради и пъстрите витрини изчезват — къщите и магазините добиват занемарен вид; така изглеждат и минувачите. Всички мъже приличат удивително много на господин Уобърн, точиларя, който идва понякога в дома на Ракъмови, а всички жени приличат на Лети, само че не са чисти и спретнати като нея. Никой наоколо не пее, не подвиква, не свирка и не съобщава на висок глас, че продава за половин пени нещо, което всъщност струва половин крона. Хората се движат като сиви призраци из сивия студ, а когато вдигат лица, за да проследят с поглед преминаващия екипаж на Ракъмови, Софи среща очи, черни като въглени.