Паважът, по който се търкалят колелетата на екипажа, става все по-неравен, а улиците — все по-тесни. Сега вече къщите изглеждат ужасяващо, струпани са съвсем безразборно и сякаш всеки миг могат да се разпаднат, навсякъде са опънати въжета, провиснали под тежестта на прани чаршафи и бельо — простряни са така, че всеки може да ги види, като че ли тук никой не се срамува, че се напикава в леглото. Мирише ужасно на разни мръсни неща, които Шиърс би могъл да използва, за да му растат по-добре цветята или да убива с тях бурените, а жените и децата, които виждат, са почти без дрехи.
Когато екипажът минава с трополене по най-ужасната улица, Софи вижда едно малко момиченце, застанало босо до голяма желязна кофа. Детето, облечено в огромна блуза без копчета, чийто парцалив подгъв стига до мръсните му глезени, почуква лениво с пръчка по кофата. Но въпреки че в това отношение момичето се различава от Софи толкова, колкото и троловете в книжката с приказки от чичо Хенри, лицата им — лицето на Софи и лицето на непознатото момиче — толкова си приличат, че Софи е обзета от любопитство и надниква през прозореца, за да види другото момиче по-добре.
Уличното хлапе, забелязало, че е обект на нежелано внимание, бръква в кофата и с едно-единствено, решително движение хвърля нещо към екипажа. Софи не се отдръпва навътре в купето; трудно й е да повярва, че тъмното нещо, което лети във въздуха, съществува в същия свят, в който се намират собственото й тяло и екипажът, където е седнала; тя е неудържимо привлечена от злонамереното изражение на тази нейна близначка — но очарованието трае само миг. Предметът я удря точно между очите.
— Какво, по дяволите… — възкликва Уилям, когато дъщеря му се просва по гръб на пода на купето.
— Софи! — извиква Шугър и залита рязко, когато Чийзмън дръпва юздите. Тя поема детето в прегръдките си, и забелязва с облекчение, че то е по-скоро зашеметено — кръв не се вижда. Слава Богу, не е ранена сериозно; на челото й има мръсен кафяв отпечатък. Когато Софи падна назад, в опита си да запази равновесие тя е успяла (по силата на неотменимия закон на лошия късмет) да размаже кучешкото лайно между дланта си и обувката на татко.
Шугър сграбчва инстинктивно първото нещо, което й попада — бродираната покривчица от седалката до Уилям, и започва да бърше с нея лицето на Софи.
— Нямаш ли кърпичка! — излайва Уилям, който е изпаднал в яростна възбуда. Стиснал юмруци, задъхан, той подава гневната си физиономия през прозореца, но хлапето се е шмугнало някъде като плъх. После, забелязал, че ръката на Софи е все още кафява от лайното, той се притиска назад към стената на купето, за да не се изцапа повече.
— Престани да се мяташ, глупаво дете! — изревава той. — Шугър, махни й първо ръкавицата! Господи — не виждаш ли… — жената и детето, уплашени от гневния изблик, се опитват несръчно да изпълнят нарежданията му. — И за какво ти беше изобщо — продължава той да крещи на Софи, — да си подаваш главата навън, като последен кретен? Напълно ли си лишена от разум?
Той трепери; Шугър съзнава, че избухването му се дължи до голяма степен на уплаха, а и нервите му не са се възстановили напълно след побоя. Тя почиства Софи, доколкото й е възможно, а Уилям изскача от екипажа и измива обувката си с парцал, който Чийзмън му подава.
— Малко бира върши работа в такива случаи, сър — любезничи кочияшът. — Винаги имам едно шише подръка.
Докато мъжете са заети с това, Шугър се взира в лицето на Софи. Детето хлипа едва забележимо, диша плитко и бързо, но от очите му не текат сълзи, то не хленчи и не се оплаква.
— Боли ли те, Софи? — прошепва Шугър, близва върха на показалеца си и изтрива някаква последна следа от мръсотия по бледата кожа на детето.
Софи издава брадичка напред и примигва силно няколко пъти.
— Не, госпожице.
До края на пътуването Софи седи неподвижно като восъчна фигура или багаж. Тялото й реагира единствено на подрусването на екипажа. След като яростта му е преминала, Уилям осъзнава какво е сторил, и решава да покаже разкаянието си с реплики от рода на: „Едва се измъкнахме, н-н-н-али, Софи?“ и „Ще т-т-т-трябва май да ти купуваме нови ръкавици, к-к-к-какво ще кажеш?“, произнесени с изкуствено весел глас, който звучи едновременно жалко и вбесяващо.