— Да, татко — отговаря тихо Софи, показвайки добро възпитание, но нищо повече. Погледът й е замъглен — или по-скоро вперен в някаква точка от вселената, която остава невидима за груби същества като Уилям Ракъм. Приликата й с Агнес никога не е била толкова видима.
— Виж, Софи! — казва Уилям. — Сега ще минем по моста „Уотърлу“!
Софи покорно поглежда през прозореца, но главата й е отдръпната доста назад в купето. Но след минута-две — за голямо облекчение на Уилям — вълшебството на толкова много вода, гледана толкова отвисоко, си свършва работата, и Софи се привежда напред, облегнала лакът на прозоречната рамка.
— Какво виждаш, ммм? — пита Уилям с театрално любопитство. — Лодки, предполагам?
— Да, татко — отвръща Софи, вперила поглед надолу, в пенещата се сиво-зеленикава вода. Трудно й е да свърже гледката с тънката синя панделка на картата, която госпожица Шугър й показа тази сутрин. Но ако в момента прекосяват моста „Уотърлу“, значи и гара „Уотърлу“ трябва да е наблизо — там се е изгубила мама, когато търсела Музикалната академия. Софи се взира в далечните води на реката и се пита къде ли точно майка й е потънала във вълните и е изпила повече вода, отколкото може да поеме тялото на жив човек.
Пред железните порти на фабриката за сапун в Ламбет чака карета, в която са впрегнати два кротки сиви коня. А в нея седи — я виж ти, лейди Бриджлоу! Разположила се удобно в лакираната кабина, като бледо-синкава перла в мида на четири колела, тя привлича всички погледи дори още преди да слезе от каретата.
— Божичко, този дим… — тюхка се Уилям, когато слиза от собствения си екипаж и се взира със съжаление в небето, зацапано от мръсния дим, бълван от фабричните комини на „Долтън и Ко.“, „Стиф и синове“, и безброй много фабрики за стъкло и керамика, пивоварни и фабрики за сапун, които се намират в съседство. Той поглежда гузно към собствените си комини и вижда със задоволство, че димът, който излиза от тях, е полупрозрачен и чист.
— О, Уилям, ето ви и вас!
В каретата отсреща са раздвижва нещо като бледа морска звезда, облечена в свинска кожа.
Уилям тръгва към лейди Бриджлоу, след като е направил знак на пазача да разтвори широко и двете порти, и се разлива в извинения за закъснението си и за евентуалните неудобства, които може да й е причинил, на което тя отговаря, че вината е нейна, защото е пристигнала по-рано от уречения час.
— Бях толкова нетърпелива да ви видя, нали разбирате — чурулика тя и му позволява да й помогне да слезе от каретата.
— Трудно ми е да повярвам — казва Уилям и прави неопределен жест, с който обхваща практично грозната сграда на фабриката и околния пейзаж, толкова различни от пищните градини, които в представите му са естествената среда на лейди Бриджлоу.
— Така значи, съмнявате се в думите ми! — казва тя закачливо, и притиска уж обидено нежната си ръчичка към гърдите, покрити със син атлаз. — Наистина, Уилям, не е редно да ме възприемате като някаква останка от миналото. Нямам никакво намерение да прекарам остатъка от дните си в копнеж по неща, които са преминали в историята. Можете ли да си представите как бих следвала стадо престарели аристократи из провинцията, докато стрелят по фазани и се оплакват от реформите? Това е съдба, по-лоша от смъртта!
— Знам — казва Уилям и се покланя шеговито, — и мога да се надявам, че ще ви спася от тази съдба, като ви разведа из скромната си фабрика…
— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие!
И те минават през портите.
(Питате къде остава Шугър? О, тя също влиза, накуцвайки, подпряна на патерицата, редом със Софи. Колко е странно, че лейди Бриджлоу, която се отнася с такава насмешка и отрицание към патрицианската надменност, сякаш изобщо не забелязва съществуванието на гувернантката. А може би вродените й изисканост и такт я възпират да коментира злополучния изглед на човек с физически недостатък. Да, сигурно това е причината — тя не иска да притеснява нещастната гувернантка с въпроси за това неприятно накуцване).
Шугър наблюдава поразена как Уилям и лейди Бриджлоу вървят един до друг през тълпата от подмазващи се служители, които се кланят и отстъпват, за да им направят път. Същите тези служители обаче отново събират редиците си след господин Ракъм и благородната му гостенка — сякаш им е било наредено да не допускат външни лица, които могат да се намъкнат подир тях. Шугър полага отчаяни усилия да върви изправена, с високо вдигната глава, като почти не се обляга на патерицата, но освен всичко останало я измъчват и остри стомашни болки, и тя едва намира сили да не притисне ръце към корема си и да не изохка.