Уилям и гостите му продължават към голямо помещение в задната част на фабриката, където жилести мъже със запретнати ръкави товарят готовите и опаковани сапуни в набързо сковани сандъци. Действително, веднага след като лейди Бриджлоу, Шугър и Софи прекрачват прага, зад тях, от стаята, която току-що са напуснали, се разнася мелодично пеене — първо запява един плах глас, към него се присъединява още един, още един, и скоро вече пеят всички:
— Ето тук — казва Уилям, сочейки открехнатата масивна двойна врата, отвъд която се вижда външният свят, — свършва фабриката и започва другата част на историята.
Шугър, прекалено заета с тройната задача да прикрива колкото е възможно накуцването си, да потиска желанието си да изпъшка от болката в стомаха и порива да шамароса превзетата физиономия на лейди Бриджлоу, усеща, че някой подръпва плахо полата й.
— Да, какво има, Софи? — пита тя шепнешком и се привежда несръчно, за да може детето да говори на ухото й.
— Пишка ми се, госпожице — казва детето.
„Не можеш ли да стискаш?“ кани се да отвърне Шугър, но осъзнава, че и тя има същия проблем.
— Извинете, господин Ракъм — казва тя. — Има ли във фабриката помещение, където… можем да си измием ръцете?
Уилям примигва. Не може да повярва на ушите си — какво е това; някакъв глупав въпрос за условията на работа във фабриката, несръчен опит да припомни представянето си в лавандуловите полета, или настоява за официална обиколка на тоалетните във фабриката? После, за щастие, разбира за какво става дума и нарежда на една от работничките да покаже пътя на госпожица Шугър и госпожица Софи — през това време лейди Бриджлоу разучава увлечено списъка с адресите за доставки.
Лейди Бриджлоу подминава недискретното поведение на детето с благосклонността на жена, чийто благороден произход я спасява от подобни долнопробни слабости. Тя взема един сапун и се заглежда в любопитния текст на опаковката.
Според Софи и Шугър тоалетната за служителите е много по-модерна и елегантна от останалата част на фабриката. Тук има редица еднакви пиедестали, облицовани с бели фаянсови плочки и свързани с блестящи метални казанчета, окачени високо под тавана — цяла фаланга от футуристични механизми, на които блести гордо гравираното име на производителя. Седалките са от тъмнокафяво дърво, добре полирани и сякаш съвсем нови — но разбира се, фабриката на Долтън е само на няколко крачки оттук.
Пиедесталите са толкова високи, че когато Софи се изкатерва на една от тоалетните чинии, краката й провисват във въздуха, на разстояние от пода, покрит със сини плочки. Шугър обръща гръб и се отдалечава на няколко крачки, изчаквайки Софи да свърши. Болката във вътрешностите й е толкова силна, че дъхът й спира и я побиват тръпки; има отчаяна нужда да се облекчи, но се притеснява от детето и се пита дали с някакво свръхестествено усилие на волята не би могла да удържи още известно време.
Ако трябваше само да се изпикае в присъствието на Софи, това не би било толкова страшно — дори би създало известно усещане за близост, което би си струвало нарушеното достойнство. Но спазмите в стомаха й са нетърпими и тя се опасява, че това ще доведе до ужасни шумове и миризма в помещението, които ще разрушат непоправимо образа на госпожица Шугър, недосегаемата пазителка на познанието, в представите на Софи, и ще запечатат на негово място образа на госпожица Шугър като… болно животно.
Тя обгръща тялото си с ръце, хапе устни, за да се пребори със спазмите, и се взира в стената. Някой недоволен служител се е опитал да надраска посланието си на плочките, но се е отказал поради неподатливостта на материала.
Внезапно Шугър осъзнава, че се налага — просто се налага — да седне. Нещо раздира отвътре корема й, студена пот избива по цялото й тяло; тя придърпва с отчаяна бързина полите си нагоре и когато смъква рязко дългите си гащи, усеща, че кожата отдолу е мокра и хлъзгава като обелена круша. Отпуска се тежко на седалката, присвива се и привежда тяло напред с потиснат стон. Шапката й пада на плочите, косата й се разпилява. Кръв и някакви горещи, хлъзгави късове изригват от тялото й и се стичат надолу, между бедрата.