— Господи! — проплаква тя. — Господи, помогни ми… — връхлита я силно замайване, изведнъж всичко се обръща с краката нагоре и тя загубва съзнание.
Миг по-късно — не може да е било повече от миг, нали? — тя идва на себе си и вижда, че лежи на пода, на влажните, студени плочи, бедрата й са хлъзгави на пипане, сърцето й бие така, че цялото й тяло се тресе, глезенът й пулсира от болка, като че ли е захапан от стоманените зъби на капан. Тя извива глава и вижда Софи, която се е свила в един ъгъл, лицето й е бяло като плочките, очите й са разширени от ужас.
— Помогни ми, Софи — моля Шугър с тревожен шепот.
Детето трепва и пристъпва напред като кукла на конци, но лицето му е разкривено от съзнанието за собственото му безсилие.
— Аз… ще отида да повикам някого, госпожице — заеква то смутено и сочи към вратата, зад която е пълно със силни мъже и услужливи жени — във фабриката на татко има много такива.
— Не, не! Софи, моля те — продължава да шепне трескаво Шугър, подпира се на длани и се препъва в собствените си поли. — Трябва да опиташ да ми помогнеш сама.
Софи за последен път хвърля поглед към външния свят с надеждата, че оттам ще дойде спасение. После изтичва напред, хваща гувернантката си за китките и дръпва нагоре с все сили.
— Така — казва Уилям, след като са се сбогували с лейди Бриджлоу и каретата й е потеглила, — хареса ли ти тук, Софи?
— Беше много интересно, татко — отвръща детето без особено въодушевление.
Тримата седят в екипажа на Ракъмови. Дрехите им излъчват сладникав мирис на сапун, коленете им почти се докосват, докато екипажът напуска Ламбет, умело насочван от Чийзмън. Посещението на фабриката се увенча с бляскав успех — такава е поне оценката на лейди Бриджлоу, която сподели с Уилям, че никога не е имала такова преживяване, вълнуващо различни сетива едновременно. Можела да предположи, отбеляза тя, че такива силни усещания могат да се отразят тежко на човек в недобро здраве. Сега Уилям отново е сам — с Шугър, която действително е презеленяла, и Софи, която пък дава вид, че е била подложена на тежко изпитание, вместо да се радва, че й е било осигурено такова рядко удоволствие.
Уилям се обляга назад и потрива натъжено кокалчетата на едната си ръка. Дъщеря му наистина е много опърничава! Само да й се поскарат малко, и тя се цупи цял ден. Колкото и да е тъжно, той трябва да признае, че детето вероятно е наследило злопаметността на Агнес.
Що се отнася до Шугър, тя дреме на мястото си — наистина дреме! Главата й е отметната назад, устата й — полуотворена, честно казано, направо неприятна гледка. Роклята й е омачкана, цели кичури от косата й са се измъкнали и висят изпод шапката, а самата шапка е сложена малко накриво. Добре би било Шугър да вземе пример от лейди Бриджлоу — изискана и безукорна от мига, в която слезе от каретата, до последната минута, когато се сбогува с Уилям. Констанс наистина е необикновена личност! Образец на достойнство и изисканост, а същевременно прелива от жизненост! Такава жена се среща рядко…
— Ето го пак моста „Уотърлу“, Софи — казва Уилям, с доброто желание да предложи на дъщеря си още веднъж през този ден чудесната гледка на най-забележителната река на света.
Софи надниква през прозореца, подпира отново брадичка на ръцете си и оглежда кипналите, мътни води, в които дори големите кораби изглеждат застрашени.
Тя вдига поглед нагоре и вижда нещо наистина невероятно — слон, който се рее в небето, неподвижен като статуя. На едрия му хълбок пише с огромни букви ЧАЙ „СОМЪН“. Слонът се полюшва над покривите й комините, на път към онази част на града, където наистина живеят хора.
— Какво ще кажеш, Софи? — пита замислено Уилям. — Дали да купя такова нещо и за „Ракъм“?
Същата вечер Уилям се заема с писмата, натрупали се през деня, а останалите обитатели на къщата правят всичко по силите си, за да се върнат към обичайния ход на живота.
Зад една от вратите малко по-нататък по коридора Шугър отхвърля любезно предложението на Роуз да помогне на Софи да си легне. Вместо това тя моли да качат вана с топла вода в собствената й спалня. Роуз проявява пълно разбиране към молбата й, защото госпожица Шугър наистина изглежда тъй, сякаш са я влачили по корем по калдъръма.