— Е — казва весело Шугър, след като е погълнала и последната хапка от сливовия сладкиш, а прислужниците продължават да я зяпат удивено и недоверчиво, — време е да тръгвам. Софи трябва да си ляга. Довиждане, Роуз; довиждане, Хариет; довиждане, Джейни.
И тя се изправя с усилие на крака. Иска й се да можеше да се издигне във въздуха, леко и безболезнено като дух, напускащ сцената на физическата смърт на тялото; или поне да можеше каменният под на кухнята да се разтвори и да я погълне милостиво.
Когато се връща в стаята си, най-сетне намира писмо от Уилям. Ако „писмо“ е подходящата дума за бележката, на която пише само.
Решението ми не подлежи на обсъждане.
Шугър смачква бележката в юмрук и отново е обзета от желанието да чупи прозорци, да крещи, докато изплюе дробовете си, да блъска с юмруци по вратата на Уилям. Но тя съзнава, че не това е начинът да го накара да промени решението си. Вместо това надеждите й се насочват към Софи. Уилям си е направил сметката без дъщеря си. Той има само смътна представа от близостта, която съществува между детето и гувернантката, но скоро ще му се наложи да разбере истината. Софи ще го накара да промени решението си — мъжете не понасят мисълта, че са станали причина за женски сълзи!
Както обикновено, когато идва време за лягане, Шугър помага на Софи и подрежда равномерно фината й златисторуса коса на възглавницата, докато тя заприличва на слънцето от картинките в детските книжки.
— Софи? — проговаря тя с пресипнал глас след известно колебание.
Детето вдига поглед към нея, доловило веднага, че предстои да се обсъжда нещо по сериозно от шиенето на рокля за куклата.
— Да, госпожице?
— Софи, баща ти… Баща ти скоро сигурно ще ти съобщи една новина. Предполагам, че това ще стане много скоро.
— Да, госпожице — казва Софи и мига с все сили, за да не заспи преди госпожицата да е успяла да й обясни за какво става дума.
Шугър облизва устни, които са сухи и грапави като зебло. Не й се иска да повтори на глас ултиматума на Уилям, защото съзнава, че това ще го превърне в необратима реалност, като повтарянето на написани с молив букви с мастило.
— Най-вероятно — продължава тя смутено, — той ще нареди да те отведат при него… и тогава ще ти каже нещо.
— Да, госпожице — казва Софи озадачено.
— Тогава… — продължава Шугър и взема ръката на Софи в своята, за да си даде кураж. — Тогава, когато те повика, за да ти съобщи новината, аз… искам да те помоля и ти да му кажеш нещо.
— Да, госпожице — обещава Софи.
— Искам да му кажеш — продължава хрипкаво Шугър и примигва, за да спре напиращите сълзи, — да му кажеш… какви чувства изпитваш към мен.
В отговор Софи протяга нагоре ръце и я прегръща, също както направи и вчера, само че този път, за голямо учудване на Шугър, тя започва да гали и потупва косата на гувернантката си в детинско подражание на майчина грижа.
— Лека нощ, госпожице — казва тя сънливо. — А утре ще започнем да учим за Америка.
Тъй като няма какво друго да прави освен да чака, Шугър чака. Уилям неведнъж се е отмятал от веднъж взети решения. Заплашваше да скъса отношения със „Суон и Едгар“; казваше, че ще отиде на доковете, където се разтоварват корабите на Източноиндийската компания, че ще хване за яката един от търговците, и че ще го раздруса така, че да му изпадат зъбите; казваше, че ще посъветва Гроувър Панкий да ползва по-доброкачествени слонове за продукцията си. Всичко това е само перчене. Остави ли го сам, надутата му решителност ще спадне като спукан балон и ще се сгърчи, докато изчезне напълно. От нея не се изисква нищо друго, освен… свръхчовешко търпение.
Утринта на следващия ден минава без сътресения. Всичко се развива нормално. Пуританите-преселници са пристанали на американския бряг и са сключили мир с диваците. Те секат дървета, за да строят къщите си. Обядът пристига и не е толкова безвкусен като вчерашния — пушена треска с ориз и още от сливовия сладкиш.