Уилям се взира пред себе си, без да вижда, потънал в размисли; внезапно забелязва, че някаква престаряла госпожа с лице като сушена слива се взира упорито в него. „Какво невъзпитано същество!“ мисли тя несъмнено. Той свежда глава пред безмълвния й укор и остава героично на мястото си, когато омнибуса минава, тракайки с колелетата, покрай Риджънт Съркъс. Позволил си е една екстравагантна постъпка за деня; доказал е своето. Сега се обляга назад, притваря очи и дреме спокойно през остатъка от пътя.
— Вилите в Чепстоооууу! — провиква се проточено кондукторът. Уилям се буди стреснато. Междувременно светът се е раззеленил — наоколо вече няма толкова много сгради. Това е Нотинг Хил, потънал в следобедна дрямка под лъчите на слънцето. Лондон е останал някъде назад.
Примигващ, уморен, Уилям слиза от омнибуса точно зад някаква дама, която не познава. Той всъщност почти се блъсва в нея, притиснат зад шлейфа й на черни и оранжеви райета. В друг момент тя можеше и да му се стори привлекателна, но вече са прекалено близо до дома, пък и той все още се измъчва от копнеж по Шугър.
— Извинете, мадам — казва той и я подминава, защото тя се движи със скоростта на охлюв.
Тя му хвърля възмутен поглед, сякаш се е отнесъл безобразно с нея, но Уилям счита, че второ извинение би било вече прекалено. Би трябвало да има някаква горна граница на търпимостта на мъжете към деликатния начин на придвижване на дамите.
Уилям продължава припряно напред, покрай дългата, богато украсена желязна решетка — паркът е частен и Уилям е един от притежателите на ключ за него. Отдавна е забравил къде е пъхнал този ключ — напоследък не обръща внимание на пастелните листенца на цветята, на вечнозелените растения и мраморните фонтани, чиито струи блещукат така привлекателно зад решетките от ковано желязо. Разбира се, навремето, когато Агнес все още беше добре, той понякога я извеждаше на чист въздух в парка, за да й докаже, че Нотинг Хил въпреки всичко може да бъде приятно място, но сега…
Той забавя крачка. Красивата къща малко по-нататък по улицата е домът на семейство Ракъм — неговата къща, тъй да се каже. Вътре лежи и го чака жена му, която постоянно му създава проблеми, чака го и неблагодарната прислуга, както и купчина непрегледани документи, от които (колкото и да е възмутително!) зависи цялото му бъдеще! Той си поема дълбоко дъх и продължава напред.
И ето я първата пречка, дори още преди да е стъпил в собствения си двор. Точно пред входната врата седи някакво куче — действително, доста дребно, но е нащрек, като че ли предлага услугите си като пазач. Помахва с опашка и кима, когато Уилям пристъпва към него. Мелез е, разбира се. Приличните кучета не се мотаят сами по улиците.
— Махай се — изръмжава Уилям, но кучето не помръдва.
— Махай се! — изръмжава той отново, но кучето е упорито, или объркано, или глупаво. Кой може да знае какво се върти в главата на едно куче? (Всъщност навремето, докато следваше в Кеймбридж, самият Уилям публикува монография под заглавието „Куче или каналия — да обясним разликите“). Само че част от нея написа Бодли. Уилям отваря портата и влиза бързо, изтиквайки встрани кучето с голямата желязна решетка.
Останало отвън, животното приема това като обида. Изправя се на задни крака, започва да драска с предни лапи по железните плетеници, и лае с все сила, докато Уилям върви по стръмната пътека към входната врата на собствения си дом.
Тези последни стъпки от пътя към дома го изтощават повече от всичко останало. Моравата от двете страни на алеята не е подстригвана от месеци. Частната входна алея води към помещение за карета, в което няма нито една карета, и конюшня без коне — което му напомня единствено за сизифовия труд, който му предстои.
А кучето не спира да лае.
Не би трябвало да бъде необходимо човек да дърпа шнура на звънеца повече от веднъж — особено ако звъни на вратата на собствения си дом. Правила като това би трябвало да бъдат татуирани по дланите на прислужниците — може би в такъв случай ще се научат да ги спазват. Но Уилям вече вдига ръка, за да позвъни за трети път, когато най-сетне Лети се появява на прага.
— Добър ден, господин Ракъм — казва тя със сияйна усмивка.
Той профучава покрай нея. Едва се въздържа да не я наругае, но се опасява, че ако го стори, тя ще изтъкне като извинение многобройните си нови задължения. (Всъщност подобно оправдание никога не би се отронило от устните на Лети, и добре би било Уилям да осъзнае овчето й покорство, вместо да го бърка с киселото привидно примирение на Клара).