След минута Шугър вече стои зад вратата на килера и се ослушва, за да разбере какво следва. Не й се налага да чака дълго; откъм приемната се разнасят необичайни звуци; простичка мелодия, която може да се свири с два пръста. Първо някой я изсвирва няколко пъти, бързо и уверено, а после нечии пръсти я повтарят несигурно и колебливо — явно пръстчетата на Софи.
Коя е мелодията? Е, не е „Дъбови сърца“, но е нещо от този род. И както навремето, когато в „Камината“ засвиреха „Дъбови сърца“, Шугър разбираше, че е време да си върви, така и сега мелодията, която Софи свири на пианото й подсказва, че е време да напусне дома на Ракъмови — завинаги.
Шугър се връща в спалнята си и веднага започва да си стяга багажа. Какъв смисъл има да чака изпълнението на присъдата на първи март — мъничките чукчета на пианото вече са нанесли смъртоносния удар. Отсега нататък всеки час, прекаран под покрива на този дом, би давал по шейсет възможности на Уилям да я унижава и измъчва; всяка минута, прекарана със Софи, би била непоносимо мъчителна, защото над тях ще е надвиснала сянката на неминуемата раздяла.
Тя ще оцелее, ще намери начин да се спаси от улицата. Десетте лири, които й изпрати вчера Уилям, бяха оскърбление, гавра с всичко, което тя направи за дъщеря му, но в гардероба си Шугър има скрити пари. Много пари! Натъпкала е сред бельото и чорапите пликовете, които се бяха насъбрали по време на престоя й в Прайъри Клоуз. По онова време Уилям беше много щедър, а тя пък харчеше пари единствено за неща, които биха й помогнали да спечели любовта му — така че успя да изхарчи много малка част от парите, които й бяха изпращани с точността на часовник от банката му. Изпод лекомислените дантелени части от тоалета, които не се споменават в добро общество (и които тя не е носила от месеци), Шугър измъква много пликове. Някои от тях дори не са отваряни; в тях пропуква и шумоли цяло състояние — пари, които една прислужница дори не може да си представи. Та дори ако се съберат всички монети, които Шугър е нахвърляла небрежно из чекмеджетата, се получава сума, по-голяма от това, което Джейни или някоя като нея печели за цяла година.
Тя прибира парите на сигурни места — монетите в чантичката си, банкнотите в един вътрешен джоб на палтото — и за първи път преценява, че през месеците, прекарани в дома на Ракъмови, е похарчила по-малко пари, отколкото през първите четиридесет и осем часа на Прайъри Клоуз. За проститутката, каквато беше тогава, това не бяха кой знае какви суми — обикновена проява на щедрост, чийто резултат може да изчезне за един ден с купуването на някоя особено пищна рокля или с няколко вечери в луксозни заведения. Сега, когато преценява парите с очите на почтена жена, тя съзнава, че с тях може да избере сама бъдещето си — стига да бъде пестелива и да успее да си намери работа. С тези пари би могла да стигне до края на света.
Докато прибира вещите си, Шугър се бори с угризения на съвестта. Трябва ли, редно ли е да каже истината на Софи? По-добре ли ще бъде за детето да знае истинските обстоятелства около напускането й, или това ще бъде проява на излишна жестокост? Много ли ще страда Софи, ако бъде лишена от възможността да се сбогува с гувернантката си? Шугър нервничи, почти се убеждава, че е готова да промени решението си, но дълбоко в себе си знае, че няма никакво намерение да споделя истината. Вместо това продължава да приготвя багажа, сякаш водена от животински инстинкт, а гласът на разума се губи като птиче чуруликане в ураган.
Един куфар й е напълно достатъчен. Сандъците с рокли, които Уилям нареди да отнесат от дома на госпожа Кастауей, все още са на склад някъде — той така и не й каза къде. Но това няма значение, те не й трябват. Това са одежди на уличница, пищното оперение на жена със съмнително поведение. Роклята, с която е облечена, една-две други (включително и тъмнозелената, любимата й рокля) — това е всичко, от което се нуждае. Две ризи, няколко чифта чисти гащи, чорапи, един резервен чифт обувки — куфарът е почти пълен. В карираната пътна чанта натъпква злополучния си роман и оцелелите дневници на Агнес.
Тя вдига куфара с една ръка — от страната на здравия крак, и премята чантата през рамото на другата, с която ще се подпира на бастуна. Прави три-четири крачки, пристъпвайки като животно в цирка, което е била научено да се изправя на два крака под заплахата от камшика. После свежда глава, признала пред себе си, че няма да се справи с багажа, пуска го на земята и се разплаква.