— Искаш ли днес да учим навън — предлага тя на Софи след малко. — Вътре е задушно, а навън въздухът е свеж.
Софи скача от писалището, видимо ободрена от предложението. Тя се облича припряно, защото ученето на открито е любимото й занимание, особено ако то предполага отиване до фонтанчето, и ако по пътя успеят да видят патици, врани, кучета, котки — изобщо някакво живо същество, което не е човек.
— Готова съм, госпожице — обявява тя почти веднага; и наистина е готова, само шапката й трябва да се нагласи и завърже.
— Слизай надолу детето ми; аз идвам след теб.
Софи се подчинява, а Шугър се задържа още малко в учебната стая, събира всичко необходимо за урока, както и още някои дреболии, които пъхва в една кожена чанта. После тръгва надолу по стълбите. Бастунът се удря в перилата, докато слиза.
Навън е ветровито и облачно, но не е студено. Небето е мрачно, сиво като стомана, просмукало с онази особена светлина, от която всичко — тревата по моравата, покритата с калдъръм улица, желязната ограда и човешката плът се оцветява в различни отсенки на един и същ цвят.
Шугър би предпочела да излезе направо през градинската порта, но по едно неприятно съвпадение Шиърс се оказва точно там — пресажда един розов храст до оградата, така че минувачите да не могат да се пресягат през решетката и да обират плодовете на труда му. Той е обърнат гърбом към Софи и Шугър, но какъвто е общителен, несъмнено ще ги заговори, когато минат покрай него, а Шугър иска да избегне това. По тази причина дръпва леко Софи за ръкава и двете тръгват да заобикалят къщата.
— С Чийзмън ли ще излизаме, госпожице? — пита Софи. Напълно логичен въпрос, защото отиват към конюшните. Кочияшът и конят не се виждат, но разпрегнатият екипаж е изваден навън, изтъркан до блясък с вода и сапун, готов за нова поява в мръсния, задимен свят отвъд оградата на дома.
— Не, скъпа — отвръща Шугър, без да свежда поглед към детето, вперила поглед в страничната портичка. — Този път ми се вижда по-приятен, това е всичко.
Вратата е затворена, но не и заключена; слава Богу, катинарът виси отворен на халката. Шугър се бори несръчно с бастуна си и с ръката на Софи, но успява да отвори ключалката и избутва дългата желязна греда от скобите.
— Добър ден, госпожице Шугър.
Шугър трепва и се обръща рязко, подпирайки се на здравия си крак, като едва не пада, повлечена от тежестта на багажа — карираната на рамо, куфарът в другата ръка. Чийзмън се е изправил много близо до тях, брадясалото му лице е безизразно, но очите му проблясват нагло. В меланхоличната следобедна светлина, лишен от реквизитното палто и цилиндъра, той изглежда слаб и невзрачен; хладният ветрец е разрошил косата му, на потното му чело са паднали няколко втвърдени от помада кичури, по панталоните му се виждат кръгли следи от дъното на бирена халба.
— Добър ден и на теб, Чийзмън.
Шугър кимва рязко, подчертавайки нежеланието си да подхваща разговор. Гласът й е кисел като оцет.
— Ще ви отворя портата, госпожице — предлага кочияшът и протяга напред косматата си ръка, — ако бъдете така добра да се качите с госпожица Софи в екипажа.
За миг Шугър обмисля дали да приеме предложението му. Излизането с екипажа ще й спести мъчителното ходене, и сега, след като Чийзмън тъй или иначе се е появил, би могла да се възползва от него. Би могъл да ги отведе до най-близкия парк, а оттам ще продължат… Да, за миг Шугър наистина обмисля този вариант, но после поглежда към мъжа, застанал пред нея, вижда мръсните нокти на ръката, протегната към нея, и си спомня как същите тези пръсти притискаха талията й неотдавна.
— Нямам нужда от теб, Чийзмън — казва тя категорично и прибира Софи по-близо до себе си, — няма да се отдалечаваме много.
Чийзмън отдръпва ръка, поставя длан зад врата си в карикатурно изображение на учудване и оглежда Шугър от глава до пети.
— Много ви е тежък багажът, госпожице — отбелязва той и примижава, хвърляйки поглед към издутата пътна чанта. — Доста неща сте взели като за кратка разходка, ако смея да отбележа.
— Нали ти казах, Чийзмън — тревогата кара гласа на Шугър да трепери и руши ледената й невъзмутимост, — решихме малко да се пораздвижим.
Чийзмън сваля очи към полите на Шугър и се ухилва:
— Тъй като ви гледам, не сте много за раздвижване, госпожице Шугър.