Стомахът на Шугър се свива, сякаш някой я е полял с ледена вода; устата й пресъхва. „За каква ме мислиш?“ иска й се да каже възмутено. „Та аз съм дама, дама съм!“.
Но от свитото й гърло се изтръгват други думи:
— Няма време за това.
Чийзмън се разсмива, бутва я назад, за да се облегне на колелото на екипажа, и започва да събира нагоре полите й.
Когато градинската порта се затваря зад тях, Шугър и Софи успяват да се отдалечат толкова, че къщата на Ракъмови изчезва от погледа им — никой не ги забелязва, никой не ги спира.
— Къде отиваме, госпожице? — пита Софи, докато двете вървят забързано по тясната задна уличка, откъдето ще излязат на широката главна улица.
— На някое приятно място — отвръща Шугър задъхано и продължава да накуцва. Пътната чанта и куфарът се люшкат, а бастунът удря по калдъръма с такава сила, че краят му започва да се цепи.
— Може ли аз да понося чантата, госпожице?
— Много е тежка за теб.
Софи се смръщва, видимо разтревожена и поглежда назад към къщата, но тя вече не се вижда. Небето се е смрачило още повече, тежки дъждовни капки падат от облаците и удрят по калдъръма — и по шапката на Софи — като ситни камъчета. Софи продължава да оглежда вселената с надеждата, че нещо ще й подскаже дали това излизане е разумно или глупаво. Въпреки че не е в състояние да го опише с думи, тя чувства, че може да разбира инстинктивно посланията на вселената, които остават неразгадаеми за другите.
В градината на съседите (може ли да се наричат съседи хора, с които никога не си разменил и дума?) някакъв човек копае; той спира за момент и махва усмихнато на Софи. Малко по-нататък срещат уличното куче, което обикновено лае подир тях. Сега то ги наблюдава спокойно и не отваря уста — това са добри поличби. Още една такава поличба, и кой знае — дори небето може да се проясни.
В далечината се появява омнибус — движи се по Кенсингтън Парк Роуд, в посока към града.
— По-бързо, Софи — казва задъхано госпожица Шугър. — Ще се… качим на омнибуса.
Софи послушно ускорява крачка, макар да не й се вярва госпожица Шугър да е в състояние да направи същото. Издутите чанти се тръскат и клатят, госпожица Шугър пристъпва тежко и крайно тромаво, а свитата й в юмрук ръка трепери, стиснала дръжката на бастуна.
— Изтичай напред, Софи, за да може кондукторът да види, че искаме да се качим!
Софи изтичва напред, но само след миг Шугър се спъва в една разклатено паве и се просва по корем. Пътната чанта се разтваря и цялото й съдържание се изсипва на пътя — дневниците на Агнес се разпиляват в повече посоки, отколкото изглежда възможно по физическите закони, с разтворени страници като пяна на преливащо мляко; вятърът ги развява и пилее сухи цветя и молитвени картички. Романът на Шугър също се изсипва от картонената папка; гъсто изписаните страници се проточват в лента с дължина колкото три човешки ръста, вятърът ги прелиства с невероятна бързина.
За секунда Шугър протяга ръка към разпилените хартии, но после се обръща и продължава да куца подир Софи.
Шугър и Софи седят в претъпкания омнибус, но не говорят, само си поемат дъх. Шугър едва се удържа да не диша като риба на сухо, с отворена уста попива крадешком, с бяла копринена кърпичка, потта от зачервеното си лице. Останалите пътници — обичайната смесица от възрастни жени в старомодни тоалети, мъж в цилиндри с добродушни лица, напомнящи по нещо на учители; елегантни млади дами с породисти кученца, които седят в скутовете им; брадати занаятчии, дремещи домакини, полускрити под кошници, чадъри, шапки, букети и спящи деца — се държат тъй, сякаш Шугър и Софи изобщо не съществуват, като че ли никой не съществува, като че ли потракващия с колелетата си омнибус е празен и е потеглил към Лондон за собствено удоволствие. Те се взират във вестници, в собствените си ръце, сключени в скута, или ако не намерят нещо по-подходящо, в обявите, разлепени над тавите на пътниците, седящи срещу тях.
Шугър повдига брадичка. Не смее да заговори Софи. Над перата, украсяващи шапката на възрастната жена срещу нея, се вижда двуцветна реклама с лицето на Уилям Ракъм, залепена между други реклами за чай и хапчета против кашлица.
Дъжд плющи по прозорците, небето е тъмно, като че ли вече се смрачава. Шугър търси пролука между две глави и се взира през мокрото стъкло. Навън, под дъжда, нови пътници бързат към омнибуса в мокрия, сребрист мрак.
— Хай Стрийт Корррнър! — провиква се кондукторът, но никой не слиза. — Едно свободно място! — и помага на някакъв човек, мокър до кости, да се качи.