О, Господи! О, Господи, как е възможно дъщеря му да е попаднала в ноктите на тази усойница? Как е възможно едва сега да разбира истината? Дали друг мъж би се осъзнал по-рано от него? Сега всичко е очевидно, толкова ужасяващо ясно — Шугър е луда; доказват го неестествено развитият й интелект, склонността й към сексуални изстъпления, типично мъжкия усет за търговски дела, кожата, напомняща на влечуго… Господи, като си спомни само как пълзеше към него, пръскайки вода от вагината си! Как може да е бил толкова заблуден, че да приеме това като възбуждаща игра, като еротична будоарна закачка, когато и последният глупак би разпознал в това извратеното поведение на едно чудовище?
Но как е възможно Господ да допусне съществуването на две луди жени под неговия покрив, при положение, че е спестил на толкова други мъже тези изпитания? С какво е заслужил…? Но не, няма право да изпада в самосъжаление, вместо да се опита да реши проблема си. Дъщеря му е била отвлечена, и най-вероятно я очаква жестока съдба. Дори ако Софи успее да се измъкне от ноктите на похитителката си, колко дълго би оцеляло едно невинно дете в лабиринта на лондонския престъпен свят? Хищници дебнат на всеки ъгъл… Не минава и седмица, без в „Таймс“ да се появи съобщение за добре облечено дете, примамено в някоя уличка от прилична на вид жена, за да му бъдат свалени дрехите и обувките, а то самото — пребито и изоставено? Далеч по-добре би било Шугър да задържи Софи като заложница — той е готов да плати толкова, колкото му поиска, стига това да не означава пълно разорение за него!
Уилям притиска силно очите си с пръсти. Не може да пропъди от съзнанието си спомена за разплакалата си дъщеря, която го умоляваше да не отпраща госпожица Шугър. Тя се боеше да се вкопчи в него, затова мъничките й ръце стискаха ръба на писалището, сякаш то беше борд на малка лодчица, понесена от бурно море. Това ли е образът, който ще го преследва до гроб? Никъде не успяха да открият снимката на Софи, направена в ателието на Скоулфийлд и Тоуви, когато Уилям поиска да я даде на полицаите, за да я отпечатат на плакат, с който да обявят детето за издирване. Несъмнено Шугър я е откраднала. Затова му се наложи да изреже лицето на Софи от „семейния“ портрет, макар да знаеше от собствен опит, че такава мъничка снимка, увеличена до необходимите за плакат размери, няма да даде вярна представа за лицето на дъщеря му…
Но това са второстепенни неща, подробности, с които се разсейва, за да не мисли за действителния ужас на положението си. Едва вчера дъщеря му беше тук, на сигурно място, заета с първите си плахи опити да свири на пиано, даваше вид, че скоро ще му прости, че ще разбере неговото желание да й осигури това, което е най-добро за нея — а днес вече я няма, и плачът й отеква в главата му като последен спомен.
Невероятно — с каква лекота е извършила Шугър това престъпление! Нима наистина е нямало кой да й попречи? Уилям разпита прислужниците, вероятно също толкова подробно, колкото ги разпитваха и полицаите. Жените не знаят нищо, не са видели нищо, не са чули нищо, кълнат се, че са били прекалено заети да изпълняват задълженията си, за да забележат отвличането на детето. Как могат да имат наглостта да твърдят подобно нещо? В къщата кажи–речи няма жив човек, а гъмжи от прислуга — какво правят въобще те по цял ден, освен да се търкалят по креслата и да четат евтини романчета пред огъня в кухнята? Нима поне една от тях не можа да се откъсне от лентяйството, за да попречи на една луда жена да отвлече последното момиче от рода Ракъм?
Мъжете също не помогнаха кой знае колко. Шиърс потвърди, че госпожица Шугър не е напуснала дома през главната градинска порта — безкрайно благодаря за ценното сведение, господин Шиърс! Чийзмън каза, че видял от разстояние госпожица Шугър и госпожица Софи да излизат на разходка, но не се усъмнил в нищо, защото те често излизали следобед. Когато чу думите му, Уилям изпита желание да го наругае за бездушното отношение, защото тъкмо той знаеше отлично, че гувернантката не е никаква гувернантка. Да, но тъкмо в това е проблемът — в тайната, известна само на Чийзмън. Тъй като Чийзмън е единственият член на прислугата, който е наясно откъде дойде Шугър, той би могъл да създаде големи неприятности на Уилям сега, когато се намеси полицията. Така че вместо да намекне, че всеки човек с капка ум в главата би задал на Шугър някой и друг въпрос, Уилям се задоволи да попита как е била облечена гувернантката и дали е носела багаж.