Докато Ракъм се изкачва с тежки стъпки по стълбите, усмивката на Лети избледнява; явно отново е разочаровала с нещо господаря. Толкова я хвалеше навремето, когато уволни Тили, но оттогава… Тя прехапва устни и затваря външната врата, колкото е възможно по-тихо.
В действителност, каквото и да направи, тя няма да успее да подобри настроението на Уилям. Новата й длъжност я е превърнала от човешко същество, макар и от по-нисш вид, в живо, дишащо, мъчително напомняне на болезнен факт, пред който няма как да си затвори очите — че преди да уволни Тили, е разполагал и с горнична, и с прислужница за долния етаж, а сега има само една. Ракъм знае, че това е елементарна аритметика на общественото положение, от която разбират и децата — каква му е ползата тогава от веселото хилене на Лети? Или се преструва, или е по-глупава и от малко дете.
Всеки път, когато Уилям реши да я заговори, той си припомня окуражителната си реч, с която й обясни как ще вървят нещата занапред, как настоятелно подчертаваше, че всъщност я „повишава“, че да получава с един паунд повече е привилегия, тъй като всичко, което вършела „лошата Тили“, можела да свърши и Лети, при това много по-добре. В крайна сметка домът на семейство Ракъм е вече значително по-лесен за поддръжка, защото господарят се прибира много по-рядко, а господарката почти никога не става от леглото — нали? Пълни глупости, които Лети обаче прие без възражения — макар че изпита огромно облекчение, Уилям не можеше да не я презира за лековерието.
Ето защо Уилям предпочита да не й държи сметка защо се забави толкова с отварянето на вратата.
(Вие може би също бихте искали да узнаете причината? Не, Лети не спеше, не клюкарстваше и не крадеше храна от килера. Работата е там, че когато прислужницата чуе звънеца на външната врата точно когато чисти камината, тя трябва да си измие ръцете, да оправи навитите ръкави на униформата си и да слезе два етажа по-надолу, което не може да бъде сторено за по-малко от две минути).
Все пак нашият Ракъм може да се проявява и като разумен човек, ако му се даде възможност да поразмисли. Дълбоко в наскърбената си душа той съзнава, че безукорно обслужване може да се очаква само в домакинство, разполагащо с изобилие от слуги, всеки от които да има много малко задължения. Лети се справя прилично при възникналите обстоятелства. Поне винаги съумява да му се усмихне.
Вероятно ще я задържи, когато нещата се променят.
Междувременно е започнал да привиква донякъде към незадоволителното обслужване. Напоследък дори започна при нужда да върши сам черната работа — сам дърпа пердетата, сам отваря прозорци, сам слага нови дърва в огъня. Човек трябва да умее да поема бремето, когато попадне в тежко положение.
Точно това прави и в момента, слага нови дърва в камината на пушалнята. Повикал е Клара, но тя не бърза да се появи, а пък на него му се иска помещението да се затопли по-бързо. Така че хвърли един наръч подпалки в огъня. Не е кой знае колко трудно. Всъщност дори е толкова лесно, че той просто не може да разбере защо проклетите прислужници не започнат да го вършат малко по-начесто.
Когато Клара се появява най-сетне, той вече се е разположил в любимото си кресло, отпуснал уморено глава на покривчицата върху облегалката за глава, и е запалил пура, за да успокои обтегнатите си нерви. Момичето е скръстило скромно ръце пред новата си двайсетинчова талия, но изглежда подчертано гузно.
— Да, сър? — тонът й е спокоен и малко предизвикателен. Вече е измислила как да отговори, ако господарят случайно я попита: „Откога ти е толкова тънък кръстът?“ — сложна и заплетена история, в която е замесена и някаква нейна несъществуваща племенница.
Но Уилям пита само:
— Как се чувства госпожа Ракъм? — и отклонява поглед встрани.
Клара прибира ръце зад гърба си като ученичка, която се готви да рецитира стихотворение.
— Нищо необичайно, сър. Почете малко — първо книга, после едно списание. След това се зае с бродерия. Веднъж помоли за чаша какао. Иначе здравето й е отлично.
— Отлично здраве — Уилям повдига вежди и обръща очи към недобре избърсаните от прах книги по полиците. Няма нищо чудно в думите на Агнес, че би поверила живота си на Клара. Двете са в някакъв противен женски заговор, непрекъснато се опитват да скалъпят доказателства, че упадъкът на семейния им дом не се дължи на неговата господарка — нали тя е изискана дама в отлично здраве? — а само и единствено на слабохарактерността на нейния съпруг, на нежеланието му да приеме собствената си съдба. О, не, всичко винаги е било наред с дребната, съвършена жена, която сега лежи на горния етаж — и въпреки това нейният жесток съпруг–безделник постоянно разпитва за поведението и здравословното й състояние. Уилям си представя съвсем живо Агнес, как и в момента прави всичко възможно да поддържа тази измама — седнала е в леглото с невинно изражение на финото личице, и чете „Велики мисли, обяснени разбираемо за млади дами“ — или някаква подобна книга, а през това време той, злодеят, се търкаля тук в охлузеното си кресло.