Уилям обаче е доловил острата миризма на някаква тайна, която повече не може да бъде укривана — сякаш е вдигнал капака на някаква бъчва, пълна със застояла течност.
Най-сетне е на прав път! Най-сетне историята ще достигне вълнуващата развръзка, за която той копнее — разкритието, разтоварването на набраното напрежение, което ще накара вселената да се разтърси в мощна конвулсия, така че сетне всяко нещо да отиде там, където му е мястото, и животът да поеме нормалния си ход. Той изсумтява решително, блъсва жената, за да я отстрани от пътя си, излиза устремно от приемната и тръгва с тежки стъпки нагоре по стълбата.
— Еееей! Седем пенса! — подвиква след него полковник Лийк.
— Внимавайте къде стъпвате, сър! — провиква се Каролайн. — Някои от стъпалата…
Много късно.
Нощ се е спуснала над Сейнт Джайлс, над Лондон, над Англия, над доста голяма част от света. Хората, които поддържат уличните фенери, вече кръстосват улиците и ги палят, подобно на процесия католици, решили да издигнат запалените църковни свещи на петнайсет фута височина. Гледката би била вълшебна за всеки, който би погледнал отгоре, но за съжаление никой не я вижда.
Да, нощта вече се спусна и само хората, които са без значение, все още работят. Гостилниците все още предлагат говеждо и картофи на закъснели, дрипави работници. Кръчмите и бирариите са препълнени и кипят от оживление. Почтените собственици на магазини спускат решетките, дърпат резетата, превъртат ключовете в катинарите; гасят лампите и осъждат непродадената стока да прекара още една нощ в мрачно самосъзерцание. Представителите на по-долните обществени слоеве, бедняците, продължават да работят по домовете си, лепят кибритени кутии, шият панталони, сглобяват играчки, изстискват прането на съседите, клечат над легени, запретнали поли почти до раменете. Оставете ги да работят, нека се блъскат, нека потънат в мрака на забвението, вече нямате време да се занимавате с тях.
Изисканото общество е обгърнато от топлина, обляно от светлината на газени и парафинови лампи, прислужниците палят камините, за да осигурят уют на тези, които ще прекарат часовете до лягане в разговори край масата за вечеря, бродиране, лепене на изрезки в албуми, писане на писма, четене на романи, салонни игри или молитви. Официалните визити вече са приключили, разговорите са прекъснати като по сигнал, колкото и интересни да са били, и не могат да бъдат подновени преди определеното за целта време утре. Бавачките отвеждат добре възпитаните деца при майките им, за да могат те да си поиграят с тях и да ги поглезят за час–два, преди да ги отпратят горе по креватчетата. Неженените господа като Бодли и Ашуел, които съвсем не съжаляват, че са лишени от съпруги, тъкмо разгъват салфетки на коленете си, разположили се в „Кафе Роял“, или вече са се отпуснали по креслата в клубовете си с чаша шери в ръка. В най-богатите домове готвачки, кухненски прислужнички и лакеи се борят с тежката задача да пренасят храна по ледените коридори към трапезариите, да вземат бързо завоите и да я сервират все още гореща. В по-скромните домове семействата са насядали пред каквото Бог дал, и Му благодарят за щедростта.
На Чърч Лейн, в Сейнт Джайлс, където никой не благодари за нищо на никакви богове, никой не къпе децата, а газените фенери са малко на брой и рядко срещани, водят нанякъде Уилям Ракъм. Той се препъва в почти пълен мрак, куца и се хлъзга по мокрия калдъръм. Обвил е с ръка раменете на някаква жена, и стене на всяка крачка от болка и покруса. Единият му крачол е скъсан и подгизнал от кръв.
— Нищо ми няма! — вика той и се дръпва от жената, но веднага се вкопчва отново в нея, защото кракът не го държи.
— Още малко, сър — пъшка Каролайн. — Почти стигнахме.
— Повикай файтон — ръмжи Уилям и крета напред в облак от собствения си дъх. — Трябва ми само файтон.
— Файтони не идват насам, сър — казва Каролайн. — Потърпете още малко.
Внезапен пристъп на вятъра ги обсипва със суграшица, щипе страните на Уилям. Ушите му пулсират от болка, подпухнали са, като че ли го е шамаросал гневен родител.
— Пусни ме — изпъшква той, но сам не я пуска.
— Трябва ви лекар, сър — казва настоятелно Каролайн, без да обръща внимание на цупенето му. — Ще отидете да ви прегледа лекар, нали?
— Да, да, да — сумти той. Още не може да повярва, че едно прогнило стъпало го е докарало до това състояние.
Пред тях се виждат светлините на Ню Оксфорд Стрийт. Приглушен говор долита до тях по вятъра, уморени гласове на работници, които излизат в мрака от близката пивоварна. Разкривените им силуети напомнят на плашила, докато те прекосяват под дъжда границата на Блумзбъри, и отиват там, където им е мястото.