— Ей, преподобни! — подвиква някой. Отговарят му грубовати смехове.
Каролайн отвежда Уилям Ракъм до един фенер на голямата улица, после го дръпва встрани, за да не падне в канавката.
— Ще остана с вас, сър — казва тя, — докато не се появи файтон. Иначе ще се пребиете.
Сега, на по-силната светлина, Уилям успява да огледа крака си в разкъсания крачол, противно лепкав от собствената му кръв — а после оглежда и жената до себе си. Лицето й е безизразно като маска; тя има всички основания да го презира, а вместо това седи тук, до него, и му помага.
— Ето… вземи това — казва той и измъква несръчно шепа монети от джоба си — шилинги, суверени, дребни монети, и ги пъхва в ръката й. Тя ги приема безмълвно и ги пъхва веднага в някакъв процеп на полата си, но не си тръгва.
Засрамен, той се опитва да стъпи на двата си крака, но веднага го пронизва остра болка, сякаш някой отмъстителен призрак е прострелял крака му от петата чак до сърцето. Той залита отново и жената отново го прихваща с ръка през кръста.
Очите му се насълзяват; светлините по Ню Оксфорд Стрийт се размазват и затрептяват в светла мъглявина. Уилям също трепери — страхува се от това, което го сполетя; на какво ли ще прилича, когато всичко свърши? Дали не е обречен да остане инвалид, да служи за посмешище, примъквайки се от едно до друго кресло, да пише цял живот с детински почерк и да заеква като идиот? Какво стана с мъжа, който беше някога? Подобна на призрак сянка се плъзва пред очите му от другата страна на улицата — забързан, погребално черен силует.
Той стисва здраво клепачи, но виденията следват едно след друго — висока жена в рокля от зелена коприна бърза под дъжда — тя няма нито чадър, нито дори шапка на главата. За миг, когато минава под един уличен фенер, пищната й коса пламва в златисто-оранжево. Уилям има чувството, че вятърът донася до ноздрите му аромата й, който не може да се сравни с нищо друго на този свят. Докато минава пред очите му, тя размърдва пръстите на ръката си, като че ли го подканва да ги поеме. Довери ми се, казва сякаш тя, и о, Господи, как му се иска да може да й се довери отново, да притисне трескавото си лице между гърдите й! Но не — ето я Софи, тя също му кима — собствената му дъщеря, мръсна до неузнаваемост, дрипаво, босо улично хлапе като онези, чиито образи прожектираха с магическия фенер. Спокойно, спокойно, това е плод на въображението му, обикновена зрителна измама. Тя скоро ще си дойде у дома, в лоното семейно.
След тях се появява ужасяващ призрак — гол женски труп, обезобразен, осеян с алени рани и морави петна. Огромна рана зее на гърдите й, така че живото, биещо сърце се вижда между заоблените й гърди; тя се движи с плъзгаща се, танцова походка по мръсния калдъръм. Макар очите му да са все още затворени, Уилям извръща лице и го скрива в мекото рамо до неговото.
— Само да не заспите, сър — предупреждава го кротко Каролайн, наглася се по-стабилно и стисва здраво ръката му, за да го разбуди. Той отново я поглежда в лицето; то вече не е толкова безизразно; по устните й играе уморена полуусмивка. Шалът й се е смъкнал; по ключиците й е избила пот от положеното усилие. Плътта й е още стегната, но по шията й вече се забелязват бръчки. Над извивката на лявата гърда се вижда краят на голям белег от изгаряне с формата на стрела. Този белег сигурно има някаква история, която тя би могла да му разкаже.
Ах, колко топло е тялото й, колко здраво го крепи ръката й, опряна в кръста му. Колко гъста и лъскава е косата й за жена на нейната възраст! Сега, когато стоят неподвижно един до друг, той осъзнава досега на тялото й, раздвижвано от дъха. Колко прекрасно диша тя! Той неволно се опитва да съгласува собствените си вдишвания с нейните. Стоят един до друг под уличния фенер, в мек, трептящ стълб от светлина; скъсените им сенки се сливат във формата на странно черно чудовище — женско отляво, мъжко отдясно.
— Н-н-наистина си много м-м-мила — казва й той, обзет от копнеж да се отпусне в нечие меко легло. — Не знам как да…
— Ето го и файтона ви, сър! — казва весело Каролайн, потупвайки го по задника, когато спасението най-сетне се задава. И преди той да е успял да усложни допълнително живота й, тя ловко се измъква от прегръдката му и хуква обратно към Чърч Лейн, далеч от него, далеч от вас.
— Сбогом! — пропява гласът й. Фигурата й вече е изчезнала, погълната от непрогледния мрак.