Каролайн отново чувства, че я побиват тръпки — този път причината е далечен спомен. Някога и тя е била робиня като тези долу, бързала е всяка сутрин да излезе в бели зори, а всяка вечер е плакала от изтощение. До ден-днешен, всеки път, когато е прекалила с пиенето и спи много дълбоко, останки от жестокия навик я карат да се буди по времето, когато е трябвало да потегля за фабриката. Тревожна, още в просъница, тя скача от леглото и стъпва на голия под, както правеше винаги преди. Едва когато се домъква до стола, на който трябва да е метната памучната й престилка, си спомня коя е и каква е станала, и пропълзява обратно в топлото легло.
Само че днес злополуката я е разбудила дотолкова, че няма смисъл да се опитва да заспи отново. Може да опита да дремне следобеда — всъщност, трябва да поспи тогава, за да не рискува да заспи довечера до някой хъркащ идиот. Обикновеното чукане е едно, но допуснеш ли някой мъж да преспи при теб, работата е съвсем друга — веднага решава, че може да се нанесе с все парцалите си.
Отговорности, отговорности. Да се наспива достатъчно, да не забравя да си сресва косата, да се мие след всеки мъж — това са нещата, които в никакъв случай не бива да пренебрегва сега. В сравнение с тегобите, които навремето бе споделяла с останалите роби, не е кой знае колко лошо. Що се отнася до работата… е, поне не е толкова мръсно като във фабриката, нито толкова опасно, нито толкова досадно. Пожертвала е безсмъртната си душа, но в замяна е получила правото да спи до късно в делничен ден и да става от леглото, когато й изнася.
Каролайн стои край прозореца и наблюдава Нели Грифитс и старата госпожа Мълвани, които бързат надолу по улицата към фабриката за конфитюри. Горките дрипави грозотии — прекарват всеки ден, като се блъскат в убийствена жега за някакви мизерни грошове, и после се прибират у дома при пияните си мъже, които ги пребиват всяка вечер. И на това му викат да си „почтен“, а Каролайн е „пропаднала“! Че за какво Бог ни е дал това между краката, ако не за да спаси жените от робски труд?
Има все пак нещо дребно, за което Каролайн завижда на тези жени, от което винаги я пробожда лека тъга. И Нели, и госпожа Мълвани имат деца, а Каролайн също имаше дете някога, но го загуби, и сега никога няма да може да има друго. При това детето й не беше някакво незаконно нещастниче — родено беше в брак, в щастлив брак по любов, в едно малко, красиво селце в Северен Йоркшир — все неща, които вече отдавна не съществуват в живота на Каролайн. Сигурно от съсипаните й вътрешности така или иначе не може да се пръкне ново бебе, и цялото това плакнене с разтвор на цинков сулфат е безсмислено като молитва.
Сега детето й щеше да бъде на осем години, ако бе оцеляло — а то може би щеше да е живо, ако тя си беше останала на село, в Грасингтън. Вместо това наскоро овдовялата Каролайн реши да отведе сина си в Лондон, защото реши, че в най-близкия град, Скиптън, няма прилична работа за жена без особено образование, а пък не можеше да понесе мисълта, че ще живее от подаянията на свекърва си.
И тъй, Каролайн и синът й се качиха на влака и потеглиха заедно към нов живот. Вместо да отидат в Лийдс или Манчестър, които тя с основание считаше за опасни места, Каролайн купи билети за столицата на цивилизования свят. От вътрешната страна на малката си шапчица на провинциалистка беше забола с карфици осем паунда — значителна сума, достатъчна да им осигури храна и подслон в продължение на много месеци. Мисълта за тези пари би трябвало да я успокоява, но вместо това през целия път до Лондон я измъчваше главоболие, като че ли солидната стойност на тези банкноти й тежеше и огъваше шията й. Искаше й се да изхарчи цялото това малко богатство сега, наведнъж, за да не рискува да го загуби.
Само дни след пристигането й в метрополията тя намери разрешение на този проблем. В една прочута моделиерска фирма бяха толкова впечатлени от добрите й маниери, че й възложиха да изработва надомно мъжки жилетки и панталони. Фирмата щеше да й осигурява необходимите материали, но изискваше тя да остави пет паунда като депозит. Когато Каролайн се осмели да отбележи, че пет паунда са прекалено голяма сума, човекът, който я назначаваше, се съгласи с нея, но отбеляза, че не я е определил той. Несъмнено неговият шеф, директорът на фирмата, е бил разочарован от непочтеното поведение на хора, които е назначавал, когато е бил по-лековерен; крадели цели ярдове от най-скъпите платове, а после ги продавали по уличните пазари, и скъпите материи свършвали във вид на парцали по гърбовете на уличните хлапета. Отрезвяваща картина за всеки щедър и доверчив търговец — нима Каролайн не би се съгласила?