От котката направиха шнурове за тежести на стенни часовници; от ноктите и — чесало; от скелета и — клетка за плъхове; от кожата й — барабанче. После се заеха да излекуват прислужницата. Учителят напъха обратно пълнежа и приши няколко кръпки от още прясната кожа на котката. След това ощави кръпките върху самото тяло на прислужницата. Препарираха само главата на котката и я изложиха във витрина.
Скоро кръпките върху прислужницата изсъхнаха и тя оздравя. След известно време я забравиха на дъжда и тя цялата се размекна. Оправи се и от тази беда, но се изсуши и сгърчи още повече. След време заболя от жълтеница н цялата позеленя.
И така една след друга върху прислужницата налитаха какви ли не беди, докато един ден тя умря. Алфануи и учителят я заровиха в градината и поставиха над гроба й каменна плоча, върху която гравираха с оцет следния надпис:
Пета глава
ЗА ТОВА КАК АЛФАНУИ ЗАПАЛИ ОГЪНЯ И ДЪЛГАТА ИСТОРИЯ. КОЯТО УЧИТЕЛЯТ МУ РАЗКАЗА
След смъртта на прислужницата никой не палеше вече огъня. Учителят бе тъжен и Алфануи не се осмеляваше да пророни и думица дори. Но един ден момчето видя, че учителят трепери от треска и запита:
— Искаш ли да запаля огъня, учителю?
Учителят се поколеба за миг и после се съгласи. Алфануи познавате добре различните видове дърва. Знаеше кои горят с тъжни и кои с весели пламъци. Тези, от които могат да се накладат големи и мрачни огньове, и онези, които изгарят със светли и танцуващи пламъци; дървата, които даваха женствена жар, която стопля сънищата на котките, и тези, които се превръщат в мъжествени въглени, край които си почиват ловджийските кучета. Алфануи се беше научил да разпознава различните видове дърва в дома на майка си, където също се палеше огън, и затова знаеше, че огънят на неговия учител беше като този на вуйчовците му, на пътниците, които пристигаха, облечени в сиво. Алфануи се върна с наръч подбрани дърва и се зае да пали огъня. Седнал на стола си, учителят го наблюдаваше. Гледаше го как стои наведен пад камината, увлечен в работата си. Видя спокойните му, студени очи на нощна чапла. Видя накрая как лумна първият жив и весел пламък. Блеснаха зениците на учителя, а по устните му се прокрадна усмивка. После каза:
— Не вярвах, Алфануи, че ще успееш да ми станеш другар. Заради твоя първи огън, Алфануи, ще ти разправя моята първа история.
Правеше му голямо удоволствие да повтаря името Алфануи, тъй като сам бе го нарекъл така. После започна да разправя:
— Когато бях дето, Алфануи, моят баща правеше лампи. Работеше от ранна утрин до късна вечер и приготовляваше железни светилници за колибите на бедните и лампи от позлатен месинг за дворците на богатите. Изработваше хиляди и хиляди различни видове лампи. Той притежаваше и най-ценните книги, написани за лампите. В една от тях се говореше за „жилестия камък“. Този камък, голям колкото яйце и с форма на бадем, макар и шуплест като гъба, бил много твърд. Той можел да попие дървеното мастило от седем делви. Поставяли камъка в първата делва и на сутринта го намирали с непроменени размери, а в делвата нямало нито капчица масло. След като попиел зехтина от седем делви, не поемал повече. После било достатъчно да му поставят фитил и да го запалят, за да гори вечно с бял като мляко пламък. Можело да бъде загасен по всяко време, но само една кукумявка знаела как да изстиска от него маслото и да го остави отново така сух, както преди. Моят баща говореше непрестанно за тази камък и най-силното му желание на света беше да го притежава. Той ме караше да пътувам често, за да опозная цветовете на нещата, и аз понякога не се връщах с дни.
Един ден тръгнах отново да пътешествувам. На рамото си носех тояга, а на нея бях закачил бохчичка с храна. Вървях по път, който се виеше по прашни варовикови хълмове. Не се виждаше ни стрък трева, а само няколко изсъхнали дървета, по които кацаха свраките. Наоколо имаше много ями и в тях бяха натрупани дрипи, счупени грънци, колела и части от кола и какви ли не други предмети, тъй като там изхвърляха всичко ненужно. По пътя не се виждаше жива душа, защото денят беше много горещ, а слънцето грееше много силно, въпреки че лятото все още не бе настъпило.