Но най-добрс се разпознаваха различните видове зеленина чрез метода на безводието. Никой не може да каже, че познава едно растение, ако не го е видял изсъхнало. В това отношение билкарският магазин бе много полезен за Алфануи. Тук той бе разбрал какво остава от зеленината след смъртта. Зад всяка зеленина се крие изсъхналост, която се проявява, когато зеленината изчезне. Алфануи сравняваше н знаеше, че има зелени цветове, които се различаваха, докато растенията биха живи, и ставаха еднакви, когато изсъхнеха. Смъртта помрачаваше една зеленина, а избистряше друга. Някои зелени растения ставаха след смъртта си кафяви, червени или жълти. Някои нежни и ефирни листа смъртта превръщаше в призрачни стъклени пластинки. При някои растения всеки екземпляр от един и същи ни д изсъхваше по различен начин, защото това бяха растения, проявили голяма чувствителност към всичко околно. Така понякога по тях бяха изписани своеобразни рисунки с черни щрихи, тъй като те бяха станали свидетели на събития, които не можеха да се изповядат. Понякога рисунките бяха тъжнн като жалби или пък гневни и зовяха за мъст.
В бурканите на магазина Алфануи тьрсеше смъртния образ на всичко живо, за да го опознае по-добре.
Тези и още много други неща научи Алфануи, докато работеше при лиценциата Диего Маркос. Но за другите неща, които научи, няма да се разкаже в тази книга, защото само Алфануи би могъл да ги опише.
Когато Алфануи завърши своите опити, от очите му изчезна странният, разсеян поглед, вглъбен в растителния свят, и в тях отново блесна паметта.
Алфануи се сбогува със своите господари и напусна Паленсия, тъй като все по-силно го зовеше един спомен, за който се говори в последната глава на тази книга, посветена на най-привлекателното му приключение.
Тринадесета глава
ЗА ИМЕТО АЛФАНУИ И ЗА ПРИЯТНИЯ СПОМЕН, КОЙТО ТОЙ ПАЗЕШЕ ЗА УЧИТЕЛЯ СИ
Пътят, който води на север, не пресичаше вече гола степ, а се виеше през златиста, вълнообразна равнина. Пред погледа на Алфануи се редяха под чистото и синьо небе, грейнали под слънцето, стърнище след стърнище. Сред жълтата равнина издигаше черното си чело Дъбова гора. Заприлича му на войска, строена за битка. Забеляза развалините на манастир с камбанария от бял камък, без камбани. Под изящните и запустели сводове бяха накацали диви гълъби. Видя старо селище с варосанн къщи и до него замък от златистокафяв камък. В пукнатините на стените растяха тъмнозеленн диви храсти. Замъкът се издигаше върху една височина и господствуваше над реката и равнината. Вал от по-светла пръст се спускаше от подножието на замъка към реката. Край брега растяха тополи. Те бяха по-високи от вала. Пясъчни наноси образуваха сред реката по-големи и по-малки острови. Ако човек обърнеше поглед по посока на горното й течение, съзираше планините. Високо над реката кръжеха ястребите от кулата.
Алфануи се спусна към реката. Водата блестеше златисто зелена. Тръгна по брега ерещу течението. Потъна в лека мъгла. Алфануи видя голям остров, обрасъл с ракити и смрики. Ръмеше. Алфануи се събу и нагази реката. Водата беше много студена, а речният ръкав, който го отделяше от острова — широк. По средата течението влечеше снлно и търкаляше кръгли камъчета, които го удряха по краката. Алфануи напредваше бавно под ситния дъжд. Брегът на острова бе каменист, след това се издигаше малък насип, от който почваше сушата. Алфануи стъпи на нея. Този остров, дълъг почти километър и широк стотина метра, бе сякаш отделен от света. Ято птици се вдигна бавно. Те разпериха криле и се понесоха ниско над земята, като издаваха някакви нежни, повтарящи се звуци: — Бяха чапли. Те започнаха да кръжат на около пет метра от Алфануи, на височината на кръста му: