В градината се издигаше н бял каменен стълб с метална халка. Към него бе прикрепена черна верига, която лежеше захвърлена на земята. В средата на градината се намираше малко, кръгло езерце с водоскок. Водната струя се издигаше и разиграваше само в нощи на топли и сухи бури. Тогава тя убиваше водните кончета и насекомите, които вятърът носеше от пресушените от него реки и езера. Под накъдрената на дребни вълни повърхност на езерцето блестяха сребърните песъчинки, които покриваха дъното. В един ъгъл на градината беше погребана прислужницата. Висок зид опасваше градината и до него се издигаше изоставен парник за цветя със стъкла, потънали в прах. В парника растяха плевели, но там живееше и сребърният смок, който нощем излизаше на една полянка в градината, за да се грее на луната. Алфануи харесваше много този смок и желаеше да го хване. Момчето знаеше, че златото и среброто, също като портокала и лимона, са свързани навеки помежду си и му хрумна да направи три златни пръстена, малко по-широки от трупа на смока. Да всеки пръстен върза по една дълга връвчица и зачака пълнолуние.
Една привечер Алфануи постави трите пръстена: първия в дупката, от която смокът изпълзяваше, втория по пътя към полянката и третия по средата на полянката, където смокът се грееше па луната. Алфануи застана в стаята си до прозореца н зачака с изострено внимание, стиснал трите връвчици в ръка. На хоризонта изплува голяма червена луна. Тя започна да се изкачва по небосклона и колкото по-високо се издигаше, все повече избледняваше. Алфануи не трепваше дори. Когато луната избледня съвсем, смокът подаде глава и нахлузи първия пръстен. После запълзя бавно. Вдигнал глава, той се оглеждаше на всички страни и свистеше с раздвоения си език. Алфануи продължаваше да стои неподвижен. Отначало смокът се плъзгаше през пръстена, без да го помръдне, но когато тялото му направи първата извивка, пръстенът стигна до средата на трупа му и се закрепи там. Алфануи не дишаше. При следващите извивки смокът надяна и втория пръстен и го повлече със себе си подобно па първия. Най-после нахлузи и третия пръстен. Алфануи, застанал неподвижен край прозореца, държеше трите връвчици в ръка. Смокът спря да пълзи и трите нанизани пръстена се събраха по средата на трупа му. Когато пръстените се допряха един до друг, те се затегнаха и го притиснаха в своите прегръдки. Смокът беше пленен. Алфануи бавно придърпа трите кръвчици и го изтегли до прозореца. Отпуснат в прегръдката на трите златни пръстена, сребърният смок потъна в сластен сън. Без да сваля пръстените, Алфануи нави смока на спирала и го постави в кръгла стъклена кутия. Смокът изпадна а летаргия. Така вцепенен приличаше на блестящ къс сребро. Кожата му бе покрита с малки люспици и когато Алфануи прокарваше нокът по тях от опашката към главата, те звънтяха като сребърни камбанки: Дрин!… Дрин!…
Алфануи отвърза трите копринени връвчици и затвори стъклената кутия. Лунната светлина, която нахлуваше през полуотворения прозорец, падаше върху лицето на Алфануи. Тон погледна кутията със смока в ръцете си и се усмихна. После я скри в тъмнината и си легна.
Седма глава
ЗА ВЯТЪРА, КОЙТО НАХЛУ ЕДНА ВЕЧЕР В СТАЯТА НА АЛФАНУИ, И ЗА ВИДЕНИЯТА НА МОМЧЕТО
Една дъждовна нощ над градината се спусна вятър, дошъл от далечни земи. Прозорецът на Алфануи беше отворен и вятърът започна да си играе с пламъка па лампата. По стените трепнаха сенките на птиците. Отначало те се раздвижиха нерешително и несигурно, сякаш неочаквано ги бяха разбудили. Алфануи наблюдаваше от леглото си движението на сенките, които се пречупваха и се пресичаха в ъглите на стените и на тавана. Струваше му се, че стаичката става все по-голяма и по-голяма, докато най-сетне се превърна в огромно помещение.
При трепета на пламъчето на маслената лампа сенките на птиците растяха и се умножаваха. С все по-мощни пристъпи вятърът нахлуваше през прозореца в стаята и носеше със себе си напеви на забравени реки и гори.
Пламъкът караше сенките на птиците да играят под такта на музиката. Подобни на призраци или на птици марионетки, те започнаха да танцуват тайнствени танци, първичните танци на своя вид, изписвайки върху високия таван на салона величествено хоро от пера и човки. Едно вихрено, блестящо и кръшно хоро, което се извиваше в последователни кръгове и възвръщаше на мъртвите птичи сенки някогашните им цветове. В средата танцуваше сивата чапла с китайските очички. Тя движеше високомерно своя клюн и отмерваше хороводния такт на останалите птици, а в това време носените от вятъра дъждовни капки шибаха на талази лицето й. Препарираните птици бяха напуснали подставките си, сякаш дъждът им бе възвърнал живота и летяха към своите сенки, които танцуваха по тавана.