— А защо не крадете вече?
— Стига ни това, което имаме. Накрадохме се, докато бяхме млади. Повече не искаме. А плячката си броим всяка нощ.
— Как се казвате?
— Аз съм главатарят и ме наричат Ел Бато. Този е Фауло — той е ням, по чува като котка, а нощем вижда като кукумявка. Освен това знае и друга една дяволия. Свирне ли с уста, кара свирката си да завива по ъглите на улиците, тъй че можеш да го чуеш през няколко пресечки.
— Колко жълтици имате?
— Те са тек и тази, която излезе в повече, става моя, защото аз съм главатар. Фауло ми завижда, но ми се подчинява.
Ел Бато направи място на Алфануи върху черната наметка, на която беше седнал и каза:
— Седни тук.
Алфануи седна и се загледа във Фауло. Очите му бяха малки н живи и като че ли си подсвиркваше тях. Въртеше ги, дяволите, на всички страни. Главатарят имаше продълговато и изпито лице със сериозно изражение. От време на време той хвърляше крадешком бегъл поглед встрани към нещо невидимо.
Един прилеп се блъсна в някаква греда и падна върху кърпата. Фауло със светкавична бързина пъхна ръката си под прилепа и грабна една златна монета.
— Фауло, върни ми жълтицата — каза Ел Бато.
Фауло я извади от джоба си и му я подаде. Ел Бато се обърна към Алфануи:
— Всяка нощ прави същото, но аз редовно го улавям. Той ми връща откраднатото и се смее.
Двамата крадци продължиха да броят жълтиците и в настъпилата тишина дълго време се чуваха само числа, изговаряни шепнешком, и шум от крилата па прилепите, които се стрелваха понякога чак до фенера.
След това настъпи часът на мишките. Алфануи забеляза, че едно мишленце се приближи до светлината, спря се и се загледа в Ел Бато и Фауло, учудено от присъствието на Алфануи. После една по една се появиха и други мишки, приближаваха се до мъжете, по спираха зад първото мишле, което беше нещо като цар, защото никой не заставаше редом с него. Ел Бато каза:
— Не се престрашават, защото ти си тук.
Алфануи се отдръпна и мишките се приближиха още малко, почти до самите крака на Ел Бато. Царят се покатери на коляното му, а главатарят измъкна няколко житни зърна от маншетите на крачолите си и му ги подаде в шепата си. Когато царят се нахрани, Ел Бато разхвърли още житни зърна по пода и другите мишки ги загризаха най-спокойно. Фауло пък хранеше тридесетина мишки, които го бяха наобиколили. След като се нахраниха, те се пръснаха из плевника и се скриха в дупките си. Крадците подновиха броенето, а Алфануи продължи да ги наблюдава мълчаливо. Най-после той стана и каза:
— Приятели, тръгвам си вече.
Ел Бато го измери от глава до пети и се усмихна:
— Ти си приятел на крадците, нали? Тогава и крадците са твои приятели. Как се казваш?
— Алфануи.
— Сбогом, Алфануи.
— Сбогом.
Алфануи се обърна и тръгна към вратичката. Когато посегна да я отвори, чу, че Ел Бато го извика:
— Почакай. Ела тук.
Алфануи се върна и главатарят му подаде една жълтица.
— Вземи. Така ще ни останат чифт.
Алфануи взе монетата и благодари. След това се отправи към вратата и напусна плевника. Луната надничаше през прозорчето. Нейната светлина караше да блестят столът, черешите и листенцата. Алфануи се спусна по витата стълба и потърси учителя за вечеря. Камбаната отмери десет часа вечерта.
Десета глава
ЗА ТОВА, КОЕТО ИМАШЕ В СЛЪНЧЕВАТА ГРАДИНА, И КАК АЛФАНУИ СЕ СПУСНА В КЛАДЕНЕЦА И ОТКРИ ТАМ МНОГО НОВИ НЕЩА
В слънчевата част на градината, до оградата, растеше бадемово дърво, което простираше клони над улицата. Лятно време в кората му се приютяваше един щурец и свиреше всеки ден по пладне. Въздухът тегнеше със смазваща сила над тази песен и поради това че всичко натежаваше безкрайно много, никой не можеше да се помръдне, докато щурецът не млъкнеше. Това беше щурецът на оловно сивия летен зной, на летните дни, в които дините презряват и стават отровни.
В слънчевата градина имаше и един мелничен камък, побит в земята под наклон. Както около него, така и през дупката по средата му тревата растеше по-буйно. На гущерите им харесваше този камък, защото слънцето го напичаше силно, а учителят използуваше голямата му гладкост, за да точи на него ножовете и сечивата си.
На оградата на навеса стоеше облегнато старо желязно перило и по него бяха залепени много гнезда на оси. Пред фасадата на самата къща имаше ред саксии здравец и карамфил, които учителят най-грижливо поливаше. Стената беше боядисана в жълто и по нея стърчаха много ръждясали куки. На някои от тях висяха парцали, ненужни ключове или пък празни клетки от ракитови пръчки, които служеха за примамка. Витрината беше квадратна и вместо със стъкла бе покрита с метална мрежа. Малък навес, скован от наметнали се дъски, боядисани с бледозелена боя, също като оградата и щорите пазеше витрината от дъжд. Но това, което предизвикваше най-голям интерес в слънчевата градина, беше кладенецът. Той бе иззидан от зелен камък и над него се издигаше дъга от ковано желязо, на която бе прикрепена макара. Тя беше от дърво и цвъртеше като лястовица. Кофата, и тя от дърво, тежеше много и бе опасана с железни обръчи като бъчвите. Кладенецът беше много дълбок и водата му — много бистра. По средата на водното равнище се виждаше тъмен отвор, който водете към някаква галерия. Алфануи гореше от любопитство да узнае какво се крие в нея и един ден той се събу и се спусна в кладенеца. Стъпи в кофата и започна да слиза, като постепенно отпускаше въжето, докато стигна на равнището на галерията. Стъпи с единия си крак па прага па галерията и почувствува, че водата стига до прасците чу, тъй като галерията беше разположена по-високо от дъното на кладенеца. Пусна въжето и запали лампата, която носете със себе си. Започна да навлиза в тъмното, Под водата, която газеше, Алфануи усещаше хлъзгавия и обрасъл с мъх под на галерията, покрит тук-таме с обли камъчета. По степите, обрасли с влажен мъх, течаха водни струи и се мяркаха някакви почти плоски животинки, големи колкото човешка ръка, прилични на морски звезди. Капка вода загаси лампата и Алфануи остана на тъмно. Видя в дъното на галерията някакъв процеп, през който се процеждаше дрезгава зеленикава светлина. Продължи да напредва, а водата ставаше есе по-плитка, докато най-сетне стъпи на сухо. Беше се добрал до процепа. Едва се промъкна през него. Влезе в нещо подобно на пещера с камбановидна форма. По стените се спущаха дебели корени. Разбра, че това са корените на кестена. Пещерата не беше много голяма и в средата й имаше малко езерце със зеленикава вода, в която бе потопен дебел сноп от дълги и нежни коренчета, които висяха от тавана като кичур коси. Езерцето беше опасано от много тясна пясъчна ивица, стигаща под наклон до стената от дебелите, вкопчени в земята корени, които поддържаха ствола на дървото и се събираха горе под формата на дъга, образувайки купол. Алфануи не можеше да разбере откъде идва тази зеленикава светлина, която осветяваше пещерата. Най-после съзря едни паяк, голям колкото чиния, със здрави крака и светещо тяло, което напомняше фенер. Този паяк, който дремеше на пясъка, трябва да беше сляп. Краката му бяха разположени симетрично около тялото и Алфануи не можеше да разбере къде е предната и къде — задната му част. Не се виждаха очи, нито пък каквито и да било пипала. Беше еднакъв от всички страни и тялото му приличаше на сплесната топка, която излъчваше зеленикава светлина.