— За магьосник ли ме мислиш? Тя дори не се казва Сара. Името ѝ е Шахайе. Шахайе Хосейни. Искаш да отида в Агенцията по сигурността и да им кажа да не се притесняват от жена на име Шахайе Хосейни, която знае всичко за «Обсидиан»?
— Искаш да кажеш, че ще я убием заради името ѝ?
— Беше заплаха за сигурността, Бен.
Бен усети как нещо го сви в гърдите.
— Какво значи «беше»?
— Прибрахме я сутринта пред апартамента ѝ.
Бен сведе очи към масата, за да не види Хорт погледа му. Опитваше се да мисли. Прибрахме я. Това означаваше, че е още жива, нали? Ако я бяха очистили, ако вече беше мъртва, Хорт щеше да го каже. Щеше да каже: Няма я вече.
Боже, какво ли ѝ причиняваха, за да я накарат да проговори? Можеше да си представи. И знаеше какво щяха да направят, когато свършат.
През ума му пробягваха накъсани мисли.
Не, той е свестен.
Добре тогава. По-късно.
НЕ, ТОЙ НЕ Е СВЕСТЕН И ТИ МНОГО ДОБРЕ ГО ЗНАЕШ.
Притисна юмруци към слепоочията си. Мисли. Мисли.
Но единствената му мисъл беше, че бе дошъл да помогне на Алекс, а вместо това…
Не. Нямаше да се повтори отново. Нямаше да позволи да се повтори отново.
Погледна към Хорт.
— Какво ще правите с нея?
Хорт махна с ръка.
— Забрави за това.
— Попитах те нещо — каза Бен, гласът му приличаше на кучешко ръмжене.
— И аз ти отговорих. По единствения възможен начин.
— Къде я държите?
— Остави това, синко. И без това стъпваш по тънък лед.
Бен поклати глава.
— Не — отвърна той, гласът му се извиси. — Не, не, не.
— Бен, аз съм те обучавал. Били сме се рамо до рамо. Плащаме една и съща цена за това, което правим. Мъже като нас…
— Кажи ми къде я държите, Хорт. Кажи ми, че ще я освободиш.
Последва дълго мълчание.
— Последен шанс — отвърна Хорт. — Ще гарантираш ли за брат си? Мога ли да ти имам доверие?
Бен изви ръката си. Кокалчетата му изпукаха. Никога не се беше чувствал така приклещен. Усещането за натиск, за това, че е притиснат, беше почти физическо.
Погледна вляво. Огромен мъж със слънчеви очила се подаваше зад една от колоните, ръката му беше бръкнала в черното яке и сочеше към Бен и Хорт.
Мамка му! Погледна вдясно. Още един се бе появил на тротоара и ги наблюдаваше съсредоточено в същата поза.
Вътре в ресторанта или точно пред аварийния изход щеше да има трети мъж. Явно ужасно беше подценил Хорт за недостига на хора. Бяха се приближили, инстинктивно или по план, в момента, в който личните му емоции го бяха разсеяли.
Част от него побесня заради собствената му наивност. Трябваше да го предвиди, но дълбоко в себе си беше вярвал на Хорт. Глупаво. Хорт винаги го бе учил, че мисията е по-важна от човека. На друга част от него ѝ се искаше да се изсмее. Петима въоръжени мъже на косъм от престрелка, а юпитата около тях си пиеха латето и разговаряха за последната тренировка по пилатес, без изобщо да забележат.
— Как искаш да го направим? — тихо попита Хорт.
Бен разигра няколко сценария наум. В нито един от тях нямаше повече от десет процента шанс за оцеляване. Щеше да рискува, ако чиповете, с които играеше, бяха само негови. Но какво щеше да стане със Сара? И с Алекс?
— Какви са възможностите ми? — попита той. Продължаваше да се оглежда наляво и надясно.
— Две са. Да дойдеш с мен и да уредим нещата или да те оставим тук. Наистина не исках да стане така, Бен.
Бен барабанеше с пръсти по масата. Тръгне ли с тях, това означаваше да им позволи да го заведат на място, където да го убият. Колко пъти се беше клел никога да не допуска това да му се случи?
Знаеше, че може да гръмне Хорт, преди някой да успее да го спре. Но и той щеше да е мъртъв само след секунда.
Ще изпробваме стъпките друг път — помисли си той. — Когато на дансинга сме само двамата с теб.
Част от него беше наясно, че това са само гръмки заплахи. Но в момента не му оставаше нищо друго и това му стигаше, за да се овладее.
— Добре — отвърна той. — Ще дойда с теб.
32.
Направо по главата
Алекс беше в колата си, караше безцелно и се чудеше какво да направи. Най-накрая се бе пречупил и беше набрал Бен, но никой не му вдигна. Знаеше, че трябва да стои далече от обичайните места и това не му пречеше, но искаше телефонът му да остане включен, защото Бен или Сара можеха да се обадят, и затова реши, че трябва непрекъснато да се движи, в случай че някой следи сигнала. За бога, беше уморен. Искаше му се да може да иде някъде, на пейка в парка, където и да е, и да затвори очи само за няколко минути.
Почуди се какво ще прави с Озбърн, когато всичко това свърши. Как изобщо ще може да го погледне след всичко, сторено от него?