Сети се какво му беше казал Бен за това как били направили уличаващи го снимки или видео в Тайланд. Бен беше прекалено уверен, че е само това, но… наистина ли щяха да изберат точно Озбърн от адвокатите в «Съливан, Грийнуолд», за да разберат и да използват слабостта му? Колкото повече се замисляше, толкова по-нереално му изглеждаше.
Помисли си за егото на Озбърн, снимките на всичките важни играчи в Долината и Вашингтон. Пичът имаше връзки. Може би затова се бяха спрели на него. Познаваха го във Вашингтон — дори се беше явявал пред Конгреса няколко пъти за визовите квоти и данък печалба върху капиталовложенията и други подобни проблеми, близки до сърцето на Силициевата долина. Може би… може би беше замесен повече, отколкото брат му предполагаше. Бен беше толкова самоуверен, пък и нали сам беше казал на Алекс, че адвокатите са само пиещо лате стадо овце. Арогантността му го караше да се надува, заслепяваше го и му пречеше да види колко умни и политически обиграни могат да бъдат играчи като Озбърн. Колкото повече си мислеше, толкова повече се уверяваше, че Бен греши за Озбърн, греши и за командира си.
Обикаляше в кръг буквално и преносно. Стига толкова. Щеше да се изправи лице в лице срещу шефа си.
Подкара към «Съливан, Грийнуолд», но се сети за предупрежденията на Бен и паркира на паркинга на бизнес центъра и киното от отсрещната страна на улицата. Пресече «Пейдж Мил» пеша, използва задния вход и се насочи право към кабинета на Озбърн. Пропъди всички мисли, които се блъскаха в главата му — всички опасения, че постъпва глупаво, всички начини, по които можеха да се объркат нещата. Преглътна, но гърлото му остана сухо.
Озбърн говореше по телефона, каубойските му ботуши бяха върху бюрото. Алекс затвори вратата и влезе направо. Озбърн го погледна — Никога ли не чукаш? — и продължи да си говори. За секунда съмненията на Алекс едва не го парализираха. После нещо в него избухна, той мина зад бюрото и натисна копчето на телефона.
Озбърн свали краката си от бюрото и стъпи здраво на земята.
— Какво си мислиш, че правиш? — попита той. Блъсна ръката му от телефона и тръгна да набира номер. Алекс грабна апарата и го запрати в другия край на стаята. Той се удари в стената и се счупи.
Озбърн скочи на крака.
— Полудя ли? — извика, беше се ококорил.
Алекс го погледна. Сърцето му биеше лудо, но главата му се бе прояснила.
— Какво знаеш за «Обсидиан»? — попита той.
— Нищо не знам. «Обсидиан» беше твой, забрави ли? А и брат ти, дето ми цитираше Библията, вече ме разпита за всичко. Под дулото на пистолет, бих добавил.
— Извадил си късмет, че не те е убил.
— И ти си късметлия, че още си жив.
Алекс веднага разбра, че Озбърн беше преметнал Бен. Нямаше никакви снимки. Страхуваше се да не бъде разобличен, но не за това. Иначе нямаше да гледа на Алекс, все едно е досадна муха. Нямаше да превключи на режим «наглец» толкова бързо.
Върху бюрото имаше паметен плакет от сделката с «Люсайт». Без да се замисля, Алекс го вдигна като камък и цапардоса с него Озбърн по главата. Озбърн извика и падна, удари си лицето в бюрото. Алекс застана над него, размахваше плакета и дишаше тежко.
Озбърн се претърколи и се хвана за главата, от носа му шурна кръв.
— Ах, ти, малко лайно! — изсъска той.
Алекс се усмихна. Почувства се въодушевен. Или летеше, или падаше — не знаеше кое от двете, а и не му пукаше.
— Направих копие на «Обсидиан» — рече той. Импровизираше. — Качих го в една нюзгрупа с пълно описание за участието ти и всичко останало, което знам. В момента е кодирано. Но ако не вкарам код до един час, ще се разкодира и ще се разпръсне в една дузина други нюзгрупи. Така че по-добре ми кажи какво знаеш.
Озбърн се опита да се изправи. Алекс го спря:
— Стой, където си, или ще ти счупя главата.
Озбърн престана да се движи.
— Свършено е с теб, умнико. Не само в «Съливан, Грийнуолд». Когато приключа с телефонните обаждания, няма да можеш да си намериш работа в цялата Долина.
Алекс се разсмя. Техниката му беше позната — двоен натиск, рязко покачване на залога. Никога преди не бе преговарял с помощта на тежък предмет в ръка, но явно принципът беше същият.
— Знаеш ли какво? — рече той. — Защо не вземеш да разкажеш всичко на полицията в Сан Хосе? Има един детектив Гамес, който разследва убийството на Хилзой. Познава ченгетата в Арлингтън, дето разследват смъртта на специалиста по патенти, когото твоите хора убиха. Колко му е да му подшушна? Ще си извадят заповед и ще проверят телефонните ти разговори, електронната поща; ще ти бръкнат в гърлото, ще ти бръкнат и в задника и каквото и да криеш, тръгнат ли веднъж в правилната посока, ще го намерят. Ще те изведат с белезници от тук и аз ще се погрижа лично от «Мърк», «Кроникъл» и КРОН да имат време да го отразят във вечерните новини. Така че не се опитвай да ми пробутваш номера с уличаващите снимки от Тайланд. Не са те накарали насила, Дейвид. Ти си мълчалив съдружник. Но няма нужда да ми го казваш. Просто ще оставя постинга си в Юзнет да се задейства и сам ще си го прочета на страниците на «Мърк». Да, голяма веселба ще падне.