Хвърли плакета на Озбърн и се обърна да си ходи. Номерът беше онзи наистина да повярва на блъфа. Същото беше, когато прекратяваш преговори. Ако част от мозъка ти знае, че е само тактически ход, трябва непременно да я блокираш. Ти наистина излизаш. Искаш да излезеш навън.
Беше стигнал до вратата и даже си беше сложил ръката на топката, когато Озбърн каза:
— Чакай!
Алекс отвори вратата и се обърна да го погледне.
— Забрави. Проигра си шанса.
— Добре, добре. Ти печелиш. Само затвори проклетата врата и ме чуй.
Алекс затвори вратата, но остана с ръка върху дръжката, позата му казваше: Имаш десет секунди да промениш решението ми.
— Познавам хора във Вашингтон — каза Озбърн. Сграбчи шепа кърпички от кутията и ги вдигна към носа си. — Хора от Белия дом. Занимават се с контратероризъм.
— Да?
— Една от областите, които ги интересуват, е войната в киберпространството. Системната сигурност. Когато ми каза на какво е способен «Обсидиан», се обадих по телефона. Просто се опитах да помогна, това е.
Алекс се разсмя.
— Възхищавам се на патриотизма ти, Дейвид. Знам, че и дума не може да става за чесане на нечий политически гръб или за свирки на хора, които могат да прехвърлят държавни поръчки към клиентите ти. Прекалено честен си, за да си помисли човек такова нещо.
Озбърн дръпна кърпичките от лицето си, после ги притисна отново.
— Мисли каквото искаш.
— И какво ти казаха хората от Белия дом?
— Казаха ми, че може да съм чел за една програма по вестниците.
— Каква програма?
— Не казаха. Реших, че става дума за нещо, свързано с разузнаването, или за шпиониране вътре в страната от Агенцията за национална сигурност. Бях мернал нещо подобно в «Уолстрийт Джърнъл» и «Уайърд». В окръжния съд в Куонтико някой беше сигнализирал, че телекомите дават на правителството достъп до разговорите на клиентите.
— Какво друго?
— Казаха, че много частни компании им сътрудничели и се нуждаят от помощта ни в борбата с тероризма. И това си е така. Затова телекомите помагали, за да подслушват «Ал Кайда»…
— Спри. Не ме интересува политиката или оправданията ти. Какво ти казаха за «Обсидиан»?
— Че може да помогне на програмата.
Алекс не разбираше. От това, което беше видял, «Обсидиан» можеше да се използва за саботаж, може би за изнудване, но не и за другото. Искаше му се Сара да е тук. Тя знаеше много повече за намеренията на правителството от него.
— Ще им помогне да шпионират? — попита той.
— Поне аз така разбрах.
Алекс се замисли. Възможно беше «Обсидиан» да има и други приложения. Беше разбрал в хотела толкова, колкото успя да разгадае от бележките на Хилзой. И фактът, че правителството разиграваше в защита, опитвайки се да попречи на други играчи да се сдобият с «Обсидиан», не означаваше, че едновременно с това не се интересува и от възможностите за нападение. Мили боже, Бен беше отишъл на срещата, без изобщо да подозира за това. Къде беше той? И защо още не се беше обадил?
— Какво друго? — попита Алекс. — Ами Хилзой и Ханк Шифман, специалистът по патенти?
— Изобщо не знаех за това. Казаха ми, че имало определени хора, които искали да разпитат, но…
Алекс се разсмя.
— «Разпитат»? Убиха двама души и ти си знаел. Очакваш да ти повярвам, че си мислел, че искат и мен да «разпитат»? Дейвид, ако не беше толкова жалък, щеше да си смешен.
Озбърн не отговори.
Алекс каза:
— Какво ти дадоха? Какво е щяло да те… — И тогава му стана ясно. Снимките отвън. Новият клиент Телеком. — Бизнес? — попита Алекс. — Направил си всичко това… за да раздвижат бизнеса ти?
Озбърн не искаше да го погледне.
— Просто се опитвах да помогна.
— Кажи го на ченгетата.
Алекс отвори вратата и излезе.
— Чакай! — извика Озбърн подире му. — Алекс!
Алекс улови погледите на секретарките, които се надигаха от работните си места, докато минаваше, очите им бяха ококорени, ушите им буквално стърчаха напред. Не му пукаше. Продължи нататък.
Озбърн го настигна и го сграбчи за ръката.
— Чуй ме — изсъска той. — Ще те направя партньор. С работата, която докарвам, съветът ще направи каквото аз кажа. Тази година, със сигурност.