— Тогава сами се прецакваме. Прецакахме цялата си страна.
— Не казвам, че няма да има пробиви. Но знаеш ли какво? В момента в хиляди мазета и гаражи повече пъпчиви хакери и любители, отколкото можеш да преброиш, разнищват програмата. Някои ще открият как да я използват, да. Други ще измислят начини да се предпазят от нея. Мрежата е като организъм. Хората са нейните антитела. Не можеш да спреш нещо подобно, независимо колко души ще убиеш. Това са битове. Това е информация. И…
— Информацията иска да е свободна — обади се Сара.
— Както и да е — отвърна Алекс, — анархията е само част от всичко това. Или може би изобщо не е част от него.
Хорт го наблюдаваше.
— Какво искаш да кажеш?
— Според вашия информатор Озбърн Агенцията за национална сигурност не се интересувала от «Обсидиан», защото може да скапе мрежата. Трябвала им е, за да шпионират у дома.
— Озбърн ли ти каза това?
— Попитай го сам.
Настъпи дълга пауза. Изражението на Хорт стана сурово. Каза:
— Със сигурност ще го направя.
— Използвали са те, Хорт. Изиграли са те. Харесва ли ти вкусът? — Не беше разумно, но се почувства малко по-добре, когато разбра, че някой е прекарал Хорт по начина, по който Хорт беше прекарал него.
Хорт отново погледна към екрана. Бавно поклати глава.
— Виж това — посочи Алекс. — Още двайсет сваляния само докато говорим. Мълвата се разнесе. Започна да набира скорост.
— Джинът е пуснат от бутилката — рече Бен. — Върни се във Вашингтон и им кажи, че не могат да го наврат обратно. Кажи им, че всичките ти усилия са отишли напразно, лайно такова!
Хорт издиша шумно. Затвори лаптопа и погледна първо Алекс, после Бен, накрая Сара.
— Операцията приключи — заяви той. — Мисията се провали. Аз се провалих.
Погледна към един от мъжете отзад.
— Махни им белезниците и ги пусни.
Онзи се възпротиви:
— Но…
— Направи го.
Мъжът се поколеба, после се пресегна и отключи белезниците. Наведе се към ухото на Бен:
— Това не е краят, тъпако — изсъска той.
— Не ме ли чу?! — отвърна Хорт и баритонът му отекна във вана. — Тази! Мисия! Приключи!
Бен раздвижи ръце. Бяха изтръпнали. Китките му бяха целите в кръв и изподрани.
Тримата слязоха от вана. Хорт свали стъклото си и ги погледна.
— Дори и джинът да е вън от бутилката — рече той, — някои хора може да решат, че след всичко това определени индивиди представляват опасност за сигурността. Ще им кажа, че не е така. Мисля, че ви го дължа. Гледайте да не направите нещо, с което да ме изкарате глупак. Иначе ще съжалявате.
Погледна към Бен.
— Беше мисия, Бен. И трябва да си остане такава. Ти ще прецениш дали летвата не е прекалено висока за теб. Няма да се опитвам да взимам решение вместо теб.
Бен разтърка китки и кимна. В интерес на истината, не знаеше какво ще прави. Само преди миг би дал всичко да може да гръмне Хорт. Сега не беше сигурен.
— Тръгвай — каза Хорт и ванът потегли.
Бен се обърна към Сара:
— Добре ли си?
— Трябва да вървя — отвърна тя, като поклати глава.
— Да, разбира се, можехме…
Тя вдигна ръце и направи крачка назад.
— Не. Имам нужда просто… Имам нужда да остана сама.
Бен извика:
— Сара, чакай!
Тя поклати глава:
— Както сам каза, беше грешка.
Алекс се намеси:
— Сара, не си отивай. Трябва да…
— Забрави — рече тя, обърна се и побягна, без дори да погледне назад.
«Калтрейн» беше само на няколко пресечки. Бен реши, че си отива у дома.
— Остави я да си върви — рече той.
— Мислиш ли, че ще е в безопасност сама?
— Мисля, че ако Хорт искаше да направи нещо, вече щеше да го е направил. Докато и тримата му бяхме подръка.
— Не се ли притеснява, че може да го преследваш?
Бен поклати глава, опита се да си изясни нещата, изпитваше известна неувереност.
— Може и да се притеснява, но — не, нямаше да ни пусне да си ходим. Нямаше да ни пусне и ако си мислеше, че ще тръгна да му отмъщавам. Това беше вместо извинение.
Алекс се намръщи.
— Не ми приличаше много на извинение.
— Доста по-добре беше от очакванията ми. Знаеш ли, той ми каза, че не е искал тази мисия. Мисля… може би част от него си е отдъхнала, че има причина да я прекрати.
— Няма откъде да знаеш. Как може да имаш доверие на такъв човек?
Бен се замисли за миг. Всички отговори, които му идваха наум, изглеждаха банални и безполезни.
— Не мога — отвърна той и думите предизвикаха нов пристъп на болка и гадене. — Не мога.