— Щом министерството даде разрешение, Службата за първоначална оценка ще я предаде на някой технологичен отдел, вероятно на 2130, както разбирам от описанието ви. Тогава ще се свържем с вас.
По дяволите, това не беше съчувствието, което се надяваше, че заслужава един опечален приятел.
— Добре — отвърна Алекс. — Благодаря ви.
— За нищо. И още веднъж моите съболезнования.
Затвори. Време за План Б. Неприятното беше, че след смъртта на Хилзой вече беше преминал към План Б. И той, по всичко личеше, не вървеше добре.
Първо Хилзой, после Ханк. Невероятно. Сякаш «Обсидиан» беше прокълнат.
Замисли се какво да прави сега. Все пак трябваше да разбере кой ще наследи правата за патента, ако — когато — бъде издаден. Освен това да запретне ръкави и да направи пълна оценка на технологията — ползите, ограниченията, всички възможни приложения на различни потенциални пазари. Преди Хилзой сам хвалеше «Обсидиан» като нещо, около което можеш да изградиш цяла компания. Сега, когато го нямаше, Алекс трябваше да говори вместо него.
Прегледа папката му и не остана изненадан, когато не откри никаква информация за семейството му. Добре, щеше да го възложи на Алиса. Да се свърже с бившата му жена и да разбере кои са най-близките му роднини — вероятните наследници при наличието на завещание или тези, които най-вероятно трябваше да го наследят, ако умре, без да е оставил такова.
Накрая самата технология. При всяко идване в кантората Хилзой оставяше резервно дивиди с последната версия при Алиса. Алекс излезе и го взе, после го пъхна в гнездото на лаптопа си. Щом програмата се зареди, той с изненада чу музика от малките говорители. Не позна мелодията — някакъв инструментал. Заслуша се за миг, след това откри командата, която я изключва. Беше зловещо, представи си как Хилзой я е слушал, работейки по «Обсидиан». Може и да му беше любима.
Започна да пуска различните приложения, описваше ги, все едно говореше на някой капиталовложител:
— Видяхте ли колко бързо «Обсидиан» кодира петгигабайтов видеофайл? А също и увеличава. Пробвали сме я до пет терабайта и мислим, че може и още. И не само видео, разбира се. Всякакви данни. Всяка платформа. Разкодирането е също толкова бързо. Гледайте…
Продължи да говори близо час, погълнат, изключил за външния свят. Трябваше да може да го прави. Налагаше се.
Някой почука на вратата. Той извика:
— Да!
Влезе Сара.
— Здравей! — каза тя, тонът и изражението ѝ показваха, че не е особено доволна.
— Какво има? — попита Алекс, сепна се, когато я видя, умът му все още беше наполовина зает с «Обсидиан».
Тя седна и го погледна.
— Не ти ли хрумна, че и други хора може да се притесняват какво се е случило с Хилзой?
Алекс се намръщи. Защо тя не можеше да се държи подобаващо за младши адвокат? Не биваше просто да влиза, да се тръсва на стола, все едно кабинетът му е неин втори дом, и да започва да го разпитва.
— Виж — понечи да каже той.
Тя се наведе, лактите ѝ бяха опрени на бюрото му.
— Вчера изчезна и отиде в полицейското управление. Какво става?
Алекс се насили да не поглежда към съблазнителното деколте, което мярна с периферното си зрение. Добре, може и да имаше право.
— Бил е убит — заяви той.
Изведнъж изражението ѝ отново омекна.
— Мили боже, не мога да повярвам!
Помисли си да ѝ каже, че е зает. Да покаже неудоволствието си от неумението ѝ да му засвидетелства подходящото уважение. Винаги се беше отнасял почтително като младши адвокат. Какво ѝ ставаше?
Вместо това каза:
— Имало пакет с хероин в багажника на колата му. Мислят, че става дума за наркотици.
— Хероин? Хилзой? Стига, той беше компютърен маниак. Няма логика.
— Човек никога не знае.
Тя се облегна, сякаш възнамеряваше да остане още.
— Извикали са те в полицията… защото са мислели, че може да знаеш нещо?
Алекс се поколеба за миг и после се предаде. Първо Хилзой, после Ханк… беше толкова безумно, просто имаше нужда да поговори с някого. Каза ѝ за неприетите обаждания, които бяха довели полицията до него, за разпита в участъка, дори за ДНК теста. Не беше възнамерявал да се разприказва толкова; изобщо не бе имал намерение да говори за това. Усети, че с приказките си се излага на риск, без да знае какви могат да бъдат последиците и без да може да ги контролира. Усещането леко му замая главата, почти му се доповръща.
— Каза ли на Озбърн? — попита тя, когато той свърши.
— Не. Той е в Банкок до утре сутринта. Ще му кажа, щом се върне.