Нещо просветна в процепа на вратата. Лъч от фенерче прорязваше мрака. Разбра, че затварянето на вратата беше глупост. Така се издаваше къде е.
Усети, че се парализира. Не можеше да мисли.
Моля те. Моля те, хайде…
Отново коленичи и опипа вътрешността на шкафа. Четка за търкане. Още тоалетна хартия…
Пръстите му докоснаха нещо студено и твърдо. Извади го. Чаша, голяма керамична чаша за кафе. Чистачката явно я беше прибрала вътре, част от работните ѝ инструменти, сигурно плакнеше ваната или кой знае.
Дръжката на вратата се завъртя.
Боже, о, божичко…
Дръпна се назад, целият трепереше, но някак си успя да налее повечето от препарата против плесен в чашата. Остави празното шише колкото се може по-тихо и се хвана за стената, която разделяше банята от тоалетната, за да е по-стабилен. Вдигна чашата в дясната си ръка на нивото на кръста си и стисна зъби, за да не тракат.
Мина една секунда. Десет. Още десет.
Може би си е отишъл. Може би е разбрал, че има човек у дома…
Ключалката изщрака. Вратата се отвори с трясък и се удари в стената. Тъмна фигура влезе вътре. Алекс видя фенерче, може би и пистолет и после светлината се насочи право към очите му и го заслепи. С див вик той плисна съдържанието на чашата към главата на фигурата. Течността прелетя през лъча на фенерчето. Мъжът извика и залитна. Алекс се понесе напред, удари го с рамо и го повали по гръб на земята. Прескочи го и се спусна надолу по стълбите, взе шестте стъпала с един скок. Грабна ключовете си от масичката във фоайето, отвори със замах входната врата и се спусна по покритата с камъни пътека към алеята, където беше паркирана колата му — бос, гол и целият вир-вода. Някак си успя да запази самообладание и да натисне копчето на дистанционното пътьом. Буквално се хвърли в колата, затръшна вратата след себе си и я заключи. Толкова силно трепереше, че се наложи да пъхне ключа в запалването с две ръце. Натисна съединителя и завъртя ключа. Моторът изрева. Алекс включи на задна и използва и последния грам здрав разум, който му беше останал, да си наложи да излезе бавно. Успя да изкара колата от алеята, включи на първа и се сети да превключи чак когато вдигна шейсет в края на улицата и двигателят забуча толкова силно, сякаш всеки момент щеше да изскочи през капака на колата.
Излезе на шосе 280 и като караше със сто и осемдесет километра в час, се добра до полицейския участък в Сан Хосе за по-малко от петнайсет минути. Когато пристигна, вече се беше поуспокоил и бе започнал да разсъждава. Странно, най-много беше благодарен на факта, че имаше чифт работни дрехи в багажника. Какво щеше да прави иначе, по дяволите, да влезе чисто гол в полицейския участък посред нощ?
Паркингът, почти пълен предишния ден, сега беше съвсем пуст и Алекс успя да се скрие зад колата и да се облече, без някой да го види. Навън едва ли имаше повече от четири градуса и той видя как от устата му излиза пара. Когато влезе през главния вход, зъбите му тракаха и целият беше настръхнал.
Приближи се до информационното гише, като бясно разтриваше ръце и рамене с длани, за да се стопли.
— Искам да съобщя за влизане с взлом — рече той. — Някой току-що нахлу в къщата ми.
Жената зад стъклото попита:
— Какъв е адресът ви, сър?
Алекс ѝ даде адреса си в Ладера. Жената каза:
— Сър, това е Сан Матео. Трябва да идете в полицейския участък в Сан Матео.
Боже, къде му беше акълът? Сети се за Сан Хосе, защото беше идвал тук скоро, дори не бе помислил за юрисдикцията.
— Да — отвърна той. — Вижте, изненадах крадеца вкъщи. Имаше пистолет и аз избягах. Обърках се. Можете ли… Не знам какво да правя. Можете ли да се обадите в Сан Матео вместо мен?
Жената кимна и вдигна телефона. Предаде информацията на Алекс на някого и затвори.
— Сър, от участъка пращат патрулна кола на адреса ви веднага. Ще ви чакат отпред и ще ви придружат, щом пристигнете. Ще се уверят, че няма опасност, ще ви вземат показания и ще съберат доказателства.
Алекс ѝ благодари и се върна обратно при колата си. Когато стигна до дома си, отпред го чакаше полицейска кола. Той паркира в алеята и се приближи.
Униформените ченгета излязоха, единият беше висок и слаб, другият — широк като гардероб в раменете.
— Алекс Тревън? — попита кльощавият.
— Аз съм Алекс. Благодаря, че дойдохте.
— Няма проблем, аз съм полицай Рандъл, а това е полицай Тибалди. Разбрахме, че в дома ви е влязъл крадец рано сутринта?
Сутринта… точно така, беше сутрин, технически погледнато.
— Да, точно така. Мисля, че имаше пистолет, но не го видях добре.