Е, две неща бяха ясни. Първо, Бен още служеше в армията. Второ, армията нямаше желание да разкрие с какво се занимава.
Беше даден телефонен номер 800 за «Военна информация». Набра го и зачака. След сигнала се обади женски глас.
— Черайн Нелсън, с какво мога да ви помогна?
— Казвам се Алекс Тревън. — Чувстваше се неловко. — Опитвам се да се свържа с брат си Бен. Служи в армията, но не знам как да го открия. Спешно е.
Черайн му даде телефона на личен състав. Алекс се обади. Мъжки глас му отвърна, че няма информация за местоположението на Бен, но може да се погрижи съобщението да му бъде предадено.
— Щом не знаете къде е, как ще му предадете съобщение? — попита Алекс.
— Желаете ли да оставите съобщение, сър? — отвърна мъжът, отстъпчив като тухлена стена.
Алекс затвори. Щеше да се обади пак, ако се наложи.
Оставаше му още една възможност. Бен имаше имейл адрес, който майка му използваше за връзка. Алекс също му беше писал, за да го уведоми, че състоянието й се влошава, както и за наследството след смъртта й. Бяха минали повече от шест години и дори акаунтът да беше още активен, не знаеше дали Бен го проверява и колко често. Но си заслужаваше да опита.
Отвори ново съобщение и написа адреса на Бен в Яху. Замисли се за миг, после изписа «Спешно» в полето «Относно». Слезе надолу с табулатора и написа:
«Бен, снощи някой влезе с взлом в нашата къща и се опита да ме убие. Двама души, с които имах връзка, също бяха убити. Не ме гони параноя и не си измислям. Имам нужда от помощта ти. Моля те, обади ми се незабавно.
Алекс.»
Изписа номера на мобилния си телефон и натисна «Изпрати». Изчака малко и провери дали има поща. Нямаше съобщение, че писмото не е получено. Добре, акаунтът още беше активен. Но дали Бен го проверяваше? И дали щеше да се обади, дори и да го проверяваше.
13.
Шибано дежа вю
Бен гледаше Си Ен Ен в хотелската си стая в Анкара, когато мобилният му телефон избръмча. Погледна дисплея, чакаше съобщение от Хорт. Вместо това беше получил имейл. От… Алекс?
Намръщи се, почуди се какво ли можеше да е. Не помнеше кога за последен път се е чувал с брат си. Нещата с наследството отдавна бяха уредени. Не се сещаше за причина да го търси. Имаше някакви братовчеди, една леля… може би някой беше умрял?
Отвори имейла и прочете съобщението, после го прочете втори път. Затвори телефона си и поклати глава.
Същите говна като в гимназията, същите стари говна. Алекс беше направил нещо, което не биваше да прави, и сега имаше нужда батко да го измъкне. Удивително! Шибано дежа вю.
Вероятно нямаше нищо страшно. За Бен твърдението на Алекс, че не го гонела параноя, беше доказателство тъкмо за обратното.
Майната му! Ако брат му наистина искаше помощта му, трябваше да изпрати друго съобщение. И да пише: «Хей, Бен, съжалявам, че бях такова самодоволно копеле цял живот. Нямах право да те обвинявам за всичко, което се случи със семейството ни. О, да, аз съм един неблагодарник».
Изправи се и погледна към телефона.
— Чу ли? — каза на висок глас. — Ето ти един житейски урок, братле. Недей да хапеш ръката, която те храни.
Започна да крачи нагоре-надолу. За какъв се мислеше малкият всезнайко? Нито дума цели шест години и изведнъж пуска имейл, че иска услуга? Без дори едно: Здравей, как си, Бен, а направо: Нуждая се от помощта ти, обади ми се. Какво беше Бен, слуга? Нещо като иконом, викаха го да почисти, след като брат му оплеска работата?
— Виж какво ще ти кажа — продължи той. — Ще ти помогна. Но ще ми платиш за това. Да, ще ми платиш. На слугите се плаща, нали така? Или си мислиш, че съм ти роб, така ли? За свой роб ли ме мислиш?
Продължаваше да крачи.
— О, и нашата къща? — рече той, завъртя се и погледна към телефона. — Значи е нашата къща? Да, когато искаш да ме накиснеш в нещо, е нашата. За глупак ли ме мислиш, Алекс? За такъв ли ме мислиш?
Дишаше тежко и усещаше онзи ликуващ лудешки импулс да смаже някого, импулс, който му беше донесъл много наказания за излишна грубост по време на единствения му сезон в «Станфорд» и само връзките на баща му с управата бяха успели да го задържат в отбора.
Не помнеше кога за последно се беше бил и май че това беше добре. Боят беше пълната противоположност на анонимността, особено при наличието на фотоапарат или дори видеокамера във всеки мобилен телефон. Но и не вярваше, че още може да се бие. Не беше сигурен, че си спомня как. Боят ставаше най-вече по взаимно съгласие. Имаше подразбиращи се правила, негласни граници. Но вече толкова свикнал със смъртта, Бен се боеше, че изправен пред аматьорско насилие, ще направи това, което вършеше напоследък, без изобщо да спре или да помисли преди това.