Хубаво тогава. Доскоро!
Странното беше, че ако не бе катастрофата, вероятно изобщо нямаше да си спомня бързата размяна на думи или как усмивката на Кейти се бе запечатала в ума му, докато си тръгваше. Никой нямаше да оспори решението му да остави Уоли да закара Кейти у дома. Защо да го правят? Нищо лошо нямаше да е направил. А дори и да беше, щеше да е леко провинение. Малко недоглеждане. Типичен случай на «няма лошо, няма виновен».
Но лошото се беше случило. Това се оказа последният им разговор. А последните разговори, беше разбрал, погледнати от дистанцията на времето, винаги изглеждат натоварени с подтекст, който изобщо не са имали. Вероятно беше стигнал сам до този извод, но с всичко беше така. Всичко е важно, само че е скрито зад баналности, докато нещо ужасно не ги свали като кожа от оголена рана и не видиш потрепващите нервни окончания, за които дори не си подозирал, че се намират там.
Беше закарал Лариса у дома. Говориха си по пътя, но не помнеше за какво. Спомняше си само колко гладка беше кожата ѝ, влудяващия овал на гърдите ѝ под лекия пуловер, лекия мирис на парфюма ѝ в купето на колата. Най-вече си спомняше как го гледаше, щом се обърнеше към нея, погледът ѝ говореше, че може да има всичко, което си поиска, и че и тя го иска колкото него.
— Родителите ми ще са заспали — рече Лариса. — Но ако си много тих, можеш да влезеш. Ще чуят вратата и ще си помислят, че съм аз. Няма да станат.
— Мога да бъда тих — увери я Бен.
И беше, много по-тих от Лариса дори, чиято уста се налагаше да запушва неведнъж и два пъти, нищо че й викаше шшшт, шшшт, докато го правеха направо на пода на стаята ѝ. Беше полудяла, това толкова я възбуждаше, че се беше забравила и викаше на десет метра от спалнята на родителите си, без изобщо да ѝ пука.
После, докато караше към вкъщи, Бен не можеше да спре да се усмихва. Беше добра, толкова страстна. Сякаш Бийн не бе могъл изобщо до я задоволи. Почуди се дали беше викала, защото искаше да й запуши устата, или защото ѝ харесваше, и въпреки че беше свършил два пъти, мисълта отново го възбуди. Боже, идеалният завършек на един идеален ден.
Когато паркира на алеята, най-напред забеляза, че в много от стаите свети. Погледна цифровия часовник в колата. Наближаваше два сутринта. Не разбираше какво става.
После видя, че колата на баща му я няма. Ох! Дали Кейти не се беше прибрала? Дали баща му бе отишъл да я прибере? Ако е така, здравата я беше загазил.
Влезе и тихо се качи по стълбите. Вратите на спалните бяха отворени. Стаите на родителите му и на Алекс светеха.
— Хей, защо сте станали всички? — провикна се той.
Никой не отговори. Провря глава в стаята на Алекс.
Нямаше никого. Завивките обаче бяха разхвърляни. Алекс винаги много държеше леглото му да е оправено изрядно, значи бе спал в него през нощта, докато…
— Има ли някого? — провикна се отново Бен и се запъти към спалнята на родителите си. Беше същото като в тази на Алекс — лампите светнати, завивките разхвърляни.
— Какво става, по дяволите? — извика той, вече притеснен, повтаряйки си, че няма причина да се тревожи.
Тръгна надолу по коридора към спалнята на Кейти и запали лампата. Леглото беше оправено.
Мамка му, Кейти не се беше прибрала у дома.
Не, не можеше да е сигурен. Сигурен беше само, че не си е лягала, преди…
Преди какво? Преди всички да се натоварят на колата на баща му и да си изнесат задниците от вкъщи посред нощ?
Но ако Кейти се беше обадила да иде да я прибере, защо са тръгнали всичките?
Изведнъж усети, че е станала голяма беля.
Слезе долу в кухнята. Нито бележка, нито нищо. Всичко чисто, чиниите прибрани. Чистотата и редът някак си го изнервиха. Изостриха нелепото отсъствие на всички останали.
— Мамка му! — изруга той на глас. Не знаеше какво да прави.
Телефонът звънна. Бен се завъртя и се втренчи в него за миг. Осъзна, че го е страх да вдигне.
Ново звънене.
Поколеба се, усещаше, че е заклещен на някакво опасно междинно място, място между живота му и всичко в него, което смяташе за даденост, от една страна, и края на всичко това, от другата. От другата страна на този телефон.
Той звънна трети път.
Хайде, вдигни проклетия телефон.
Но Бен не го направи.
Звънна отново.
Помисли си: Ами ако затворят?
Отърси се от вцепенението. Направи крачка и грабна слушалката.
— Ало? — обади се с пресъхнала уста.
— Бен — беше баща му, — слава богу! Ела веднага в спешното отделение на болницата в Станфорд. Кейти е катастрофирала.
Целият изтръпна. Опита се да преглътне, но не можа.
— Какво? Какво се е случило?