Бен поклати глава.
— Но не казваш на миньорите как да копаят, нали? Не им казваш да се опитват да го правят, без да им се набива чернилка под ноктите. Така че откъде се оказа толкова вещ в моя занаят? Примирявам се с простотиите по Си Ен Ен, но няма да търпя подобни приказки от теб.
Стояха и се гледаха. Алекс се сети за няколко отговора. Но всичките му се сториха детински. А и имаше ли смисъл изобщо?
Бен си погледна часовника, сякаш му се искаше да е някъде другаде.
— Отивам да наобиколя колата ти — рече той, — за да видя дали някой не чака да те убие. Ще проверя и фоайето. Дай ми минута преднина, за да не ни виждат заедно. — Подаде на Алекс билета за пиколото, погледна през шпионката и излезе.
Алекс изчака малко, едвам се сдържа да не грабне нещо и да не го запрати в земята, после излезе. Взе асансьора до фоайето на хотела и се огледа внимателно на излизане. Фоайето беше празно. Боже, така ли щеше да бъде от сега нататък? Непрекъснато ли щеше да се тревожи дали някой, който чете вестник във фоайето, няма да го убие? Не би могъл да живее по този начин.
Даде билета на пиколото. Момчето излезе и след две минути се върна с един сив форд торус. Анонимно, помисли си Алекс. Така живее Бен.
Качи се и зави зад ъгъла. Бен стоеше близо до изхода, сам. Алекс спря и той се качи. Каза:
— Закарай ме в офиса си. Мини южно по Пейдж Мил, не по маршрута, по който се движиш от вкъщи.
Алекс за малко не го попита откъде знае къде се намира офисът му, но после си спомни: беше видял интернет страницата. Пък и познаваше околността. И той беше израснал тук.
Пътуваха мълчаливо. Когато стигнаха до паркинга на «Съливан, Грийнуолд», Бен каза:
— Карай към мястото, където обикновено паркираш, но не спирай. Да видим какво има там.
Алекс се подчини. Беше малко след седем и на паркинга нямаше много коли.
— Виждаш ли онази кола? — попита Бен. — Ягуарът. Виждаш ли как гюрукът и прозорците са покрити с роса? Цяла нощ е била тук. Нищо не се вижда през стъклата. За нас това означава, че е безопасна.
— Има логика.
— Търсим кола, която е дошла сутринта. Личи си най-вече по това, че двигателят работи, за да е топло на шофьора и да не се запотяват прозорците. Но не виждам нищо подобно.
— Но повечето коли нямат роса по тях.
— Да. Докарани са на работа сутринта от ранобудници като теб. Важното е, че са празни. Дотук добре. Сега направи няколко кръгчета наоколо, за да огледам периметъра, след това паркирай на място, на което обичайно не паркираш, и влез през вход, през който обичайно не влизаш.
Паркираха и влязоха вътре. Бен се движеше предпазливо, по същия начин, както и в хотела. Непрекъснато спираше и се оглеждаше наоколо, сякаш преценяваше нещо.
— Достъп с ключ-карта — рече той. Алекс не беше сигурен на него ли говори, или на себе си. — Това е пречка. Плюс, щом не работиш тук — къде ще се скриеш вътре? Хората идват и си отиват, рано или късно ще те открият, не можеш да контролираш обстановката. Така че паркингът е най-доброто място за действие. Много входове и изходи. Но пък мишената решава проблема, понеже винаги използва един и същ. Да, със сигурност щях да го направя на паркинга.
Качиха се по стълбите в Звездата на смъртта. Бен се обади:
— Не казвай нищо в кабинета си, докато не ти дам знак, че е чисто.
— Чисто…
— Просто не говори.
Тръгнаха по дългия коридор, покрит със зелен мокет. Лампите в кабинета на Озбърн светеха, докато минаваха, и Алекс надникна. По дяволите, шефът му беше вътре. Вдигна глава, когато чу стъпки.
— Алекс? — извика Озбърн. — Не очаквах да те видя. Как се чувстваш?
— А, по-добре — отвърна Алекс. — Какво правиш тук толкова рано? Върнал си се от Тайланд.
— Винаги идвам рано — отговори Озбърн. Махна към Бен. — А това е…
— Брат ми Бен.
Озбърн стана и се запъти бавно към тях с каубойските си ботуши.
— Не знаех, че Алекс има брат — протегна ръка. Бен изчака за миг, после я стисна.
— Не идвам често в Калифорния напоследък — отвърна Бен.
— Така ли? Къде живеете?
— Работя като доброволец в «Мисионерите на Африка»71.
Озбърн изглежда сащисан, помисли си Алекс. Какви ги дрънка брат ми, по дяволите?
— Африка — обади се шефът му. — Хм.
— Осигуряваме храна, дрехи, подслон, нови източници на чиста вода, лекарства, грижи, образование…
Алекс никога досега не беше виждал Озбърн толкова смутен.
— Така ли? — обади се той.