По дяволите, беше прав. Но…
— Някой е взел документите от офисите ни — продължи да настоява Сара. — Как са влезли?
— Сещам се поне за няколко начина — отвърна Бен.
— Защо?
Алекс се наклони напред от стола си.
— Ключ-картите. Те са с индивидуален код. Така че, ако искаш, можеш да кажеш кой е влизал и излизал и кога.
Бен поклати глава.
— Дори и да са имали помощ отвътре, няма да откриеш чия е била картата.
— Защо не? — попита Сара.
— Цялата им работа е изключително прецизна, не биха направили толкова явна грешка.
— Как иначе можеш да влезеш, и то нощно време? — попита Сара.
— Виж, няма нужда да си Худини, за да се промъкнеш покрай рецепцията през работно време и да се скриеш в тоалетната или някъде другаде, докато сградата не се изпразни. Няма да има никакви електронни доказателства за това.
— Но те са знаели точно кои офиси да претърсят — рече Сара.
— Имената ви са на стената отвън. Не че са имали нужда от тях. Операцията не е планирана от вчера за днес. Проучили са архивиращата система на фирмата, следили са ви с месеци.
— Дори и така да е, мисля, че трябва да кажем на охраната.
— Не — каза Бен.
— Защо не?
— Първо, както вече казах, е загуба на време. Второ, и без това ме запозна с достатъчно хора от фирмата си. Не желая да привличам внимание.
Сара, ядосана, понечи да каже: Съжалявам, че те притеснихме, но успя да се въздържи.
— Имаш ли доверие на шефа си? — рече Бен. — Каубоят?
На Алекс му се искаше да каже: Не вярвам на никого. Но вместо това рече:
— Защо? Мислиш ли, че е замесен?
Бен повдигна рамене.
— Беше тук рано сутринта.
— Винаги идва рано. Пък и защо му е да го прави?
— Аз откъде да знам? Твой шеф е.
— Годишният му доход е седемцифрено число. Не смятам, че мотивите му може да са финансови.
Бен се засмя:
— Стигат ли парите някога?
В стаята се възцари тишина.
— Добре — обади се Сара, — вариант две. За какво по-точно говорим?
Бен погледна към Алекс.
— Можеш ли да работиш с този бекъп файл?
— Разбира се — рече Алекс.
— Тогава го направи. Вземи каквото ти трябва за няколко дни, намери си безопасно място, където да се скриеш, забрави за всичко останало и разбери какво ѝ е толкова специалното на тази технология.
— Не е кой знае какво — обади се Сара.
— Не е. Но е по-добре, отколкото да чака някой да му пусне куршум в тила.
Сара разбра, че той иска просто Алекс да се скрие. А тя какво трябваше да прави? Двама души бяха мъртви. Някой беше откраднал папки от кабинета ѝ. Бяха проникнали в регистъра на патентното ведомство, бяха влезли в дома на Алекс. Мисълта, че единствените двама души в света, които разбират какво става, могат да я изоставят, я плашеше.
— Да? — каза Алекс. — А Сара какво да прави?
Тя беше толкова благодарна, че насила се въздържа да не му се усмихне.
— Същото, което и ти. Да се спотаи. Да чака, докато не разбереш за какво наистина служи тази технология.
— Мога да го разбера по-бързо със Сара, отколкото сам.
Сара примигна. Това Алекс Тревън ли го каза?
Бен поклати глава.
— Мисля, че ще е по-безопасно, ако…
— Ако какво? — попита Алекс. — Ако се разделим? Не виждам как. А и ти сам го каза: това, което в крайна сметка ще осигури безопасността ни, е да разберем защо някой иска технологията толкова, че да тръгне да убива.
Бен се почеса по бузата.
— Добре. Както искате.
Алекс погледна към Сара.
— Можеш ли да изчезнеш за няколко дни?
Тя изпусна дълга въздишка.
— Може би, ако се разболея… ти беше болен, нали? Грип?
— До тази сутрин обаче — отвърна Алекс. — Озбърн ме видя на идване.
Сара направи опит да се усмихне.
— Предполагам, че може да съм се заразила от теб. А теб да те е повторило.
Алекс погледна към Бен.
— Ами ти?
— Какво аз?
Алекс въздъхна.
— Можеш ли да отделиш още малко време? Можеш ли да прекараш още няколко дни с нас?
— Не мисля, че се нуждаете от мен.
Алекс постави длани върху бюрото си, сякаш търсеше опора или се мъчеше да се успокои.
— Напротив, Бен, нуждаем се. Ние сме просто двама адвокати, както сам забеляза. Виждаш колко бързо ме откри последния път, когато опитах да се «скрия». Някой друг може да направи същото. Трябва да се подкрепяме.