Накара Алекс да ги закара до «Уол-Март» на Шауърс Драйв в Маунтин Вю. Там им избра по една вълнена шапка. Сара поиска да разбере защо.
— За да не ни разпознават толкова бързо и да не сме толкова лесни за запомняне. За всеки случай. Имаш ли нещо против?
— Просто питам — отвърна тя, — или трябва да се подчинявам безпрекословно?
Бен й метна една шапка.
— Просто се подчинявай.
Освен шапките взе и един предплатен телефон. На излизане вкара номера си на бързо избиране. Подаде го на Алекс.
— Това е, ако трябва да ми се обадите. Иначе не го използвайте, никакви други обаждания. Разбрано?
Те разбраха.
Когато отбиха от шосе 101 и поеха към Юнивърсити Авеню, което щеше да ги отведе до хотела, Бен рече:
— Не спирай на паркинга на хотела. Мини по следващата пряка вдясно, Манхатън Авеню, и паркирай там.
— Защо? — попита Алекс.
— Твоята кола и нейната кола са вече известни. Не искам…
— Името ми е Сара — обърна се да го погледне. — Използвай го. Престани да говориш за мен, сякаш ме няма. Грубо е.
Боже!
— Е, не искам да съм груб.
— Напротив, очевидно искаш да си груб, иначе нямаше да се държиш така. Затова ти казвам да престанеш.
— Слушам, госпожице!
Сара леко поклати глава, сякаш беше отвратена, после отново се обърна напред. Добре, може би беше прекалил малко с нея. Дори не знаеше защо го прави. Нямаше да му помогне да я използва за заблуда на врага, ако тя наистина играеше за другия отбор. Просто му лазеше по нервите. И без това все мъкнеше Алекс на гърба си, нямаше нужда и нея да нарамва отгоре.
— Твоята кола и колата на Сара са вече познати — повтори Бен. — Искам да съм сигурен, че тази остава чиста.
Сара отново се обърна да го погледне.
— Мислиш, че някой ни чака при хотела ли?
— Съмнявам се. Но както каза Алекс, аз го открих. Някой друг може да направи същото. Ако има проблем, най-вероятно ще чака при колата му. Не можеш вечно да седиш във фоайето на хотела, без да предизвикаш подозрение. Така че засега няма да се приближаваме до колата на Алекс и за всеки случай ще влезем предпазливо. Ясно?
Тя кимна и се завъртя. Алекс каза:
— Какво искаш да кажеш с това «засега»?
Бен отвори торбата от «Уол-Март».
— Едно по едно. Сложете си шапките.
Тримата си нахлупиха шапките. Бен си сложи и ръкавиците. Винаги беше по-лесно да се облечеш за операция, когато е студено.
Слязоха и тръгнаха пеша, замижаха срещу лъчите на сутрешното слънце, които прорязваха пространството между сградите покрай тях. Манхатън Авеню не беше подходящо име: в действителност представляваше тиха улица с три платна, отстрани с няколко малки жилищни комплекса с ниски наеми и обща пералня — свидетелство за това какво беше представлявал кварталът в миналото, преди да бъдат издигнати в съседство лъскавият хотел и бизнес комплексът. Бен ги поведе към главния вход и тримата влязоха в хотела, той непрекъснато се оглеждаше, докато вървяха. Не забеляза проблеми.
Мъжът с прошарена коса и тъмносив костюм на рецепцията махна на Алекс.
— Здравей, Алекс! Радвам се да те видя. На закуска ли днес?
— Здравей, Трейси! Не, оставам при теб този път. Ремонтират къщата ми.
Мъжът се усмихна.
— Радвам се, че си отседнал при нас.
Продължиха нататък.
Бен не можеше да повярва.
— Кой, по дяволите, беше този? — попита той.
— Трейси Мърсър. Управителят.
— Познаваш управителя?
— Често идвам на делови закуски и обеди.
Бен се учуди как толкова умен човек може да бъде такъв невероятен глупак.
— Не ти ли казах да отседнеш на място, където никой не те познава?
— Да, но…
Бен поклати глава.
— Забрави.
Алекс идиот ли беше? Беше ли си намислил предсмъртното желание?
Отидоха в стаята му и докато брат му си прибираше такъмите, Бен гледаше през прозореца надолу към магистралата и разпрострелия се върху огромна площ търговски комплекс на «Икеа». Нямаше ги, когато той беше дете. Навремето източен Пало Алто беше забранена зона, освен ако не искаш да си купиш трева, но дори и тогава той не идваше тук по тъмно. Времената се бяха променили. Беше удивен, че Алекс съвсем спокойно може да се възползва от подобно нещо. Този хотел струваше поне четиристотин долара на нощ и брат му го използваше като тайна квартира, без изобщо да се замисли за сметката. Беше почти смешно, двамата бяха в различни икономически прослойки. Разбира се, половината от наследството на родителите им не беше малко, но Бен изобщо не беше докосвал тези пари. В съзнанието му те дори не съществуваха, освен като застраховка в много краен случай, ако лайната, в които се забъркваше всекидневно, някой ден директно удареха вентилатора.