Но все пак трябваше да им каже нещо. Иначе щяха да действат слепешката, докато се опитват да разберат технологията. И искаше Сара да разбере, че полицията няма да може да я предпази от заплахата, която я грозеше. Трябваше да я разубеди от изкушението — знаеше, че то многократно ще се надига в нея — да се държи като примерна гражданка и да го издаде.
— Чух ги да си говорят — каза Бен. — Бяха руснаци. Можете ли да се сетите за някаква причина, поради която руснаците искат «Обсидиан»?
Сара отвърна:
— Руснаци? Руснаци са забъркани в това?
Бен кимна.
— Изглежда двамата добре сте се насадили.
Алекс се обади:
— Какво искаш да кажеш?
— Виждам две възможности. Първата, били са от ФСБ. Това е новото КГБ. Което би означавало, че хората, които ви искат мъртви, са от руското правителство.
Сара се обърна и го изгледа.
— Каква е другата възможност?
— Били са от руската мафия.
— Супер! — каза Алекс, поклати глава, но поне не изпускаше пътя от очи. — Хората, които искат да ни убият, са или от КГБ, или от руската мафия.
— Съмнявам се, че проблемът ви е директно с руската мафия — продължи Бен. — Според мен някой ги е наел. Може да е ФСБ. Може и някой друг. Така че пак питам, сещате ли се поради каква причина руското правителство ще иска «Обсидиан»?
Възцари се мълчание. Накрая Алекс рече:
— Конкретно за Русия, не.
— Добре, имайте го предвид като нова възможност. Ще се обадя на моите хора и ще видя дали не мога да разбера за кого са работили.
19.
Ритуал
Караха мълчаливо през Менло Парк, излязоха на Сенд Хол Роуд и после се качиха на шосе 280. Бен гледаше как се търкалят зелените хълмове, небето отгоре беше тъмносиньо, осеяно с яркобели облаци. Картината беше сюрреалистична.
Рядко си правеше равносметка на работата. Обикновено просто се отдалечаваше, мигновено прекъсваше връзката с това, което оставаше зад гърба му. Но сега на главата му беше… всичко това. Най-щурото беше, че част от него се радваше. Може би беше замаян след станалото току-що, но цялата ситуация представляваше страхотно предизвикателство и дотук той се справяше доста добре.
Минаха покрай язовира «Кристал Спрингс», дълъг искрящо син отрязък. Бен беше предпочел шосе 280 вместо 101, защото пътят обикаляше малко и това щеше да му осигури повече време за размисъл до града. Но сега се радваше и на гледките. Беше забравил колко е красиво. Дори като малък, шосе 101 му избождаше очите — безброй билбордове, шумозаглушителни стени и индустриални сгради бяха надвесили гърбове над краищата на магистралата.
— Защо в града? — попита Сара. — Защо не в някой хотел на летището? И те са анонимни. Има поне десетина нагоре и надолу по 101.
— Току-що си отговори сама.
— Защото първо за това се сетих ли?
— Точно така. Това е първото, което някой ще провери, ако тръгне да разширява кръга на търсене.
Имаше и втора, по-важна причина, но Бен не я спомена. Сан Франциско щеше да му даде повече възможности да провери момичето, за да изненада всеки, който можеше да си послужи със сведенията, които тя би предоставила.
— Не знам за вас — обади се Алекс, — но аз не съм закусвал. Може ли да спрем някъде да пием по кафе и да хапнем?
— Както искаш — съгласи се Бен.
— Знам едно място — рече Сара. — «Ритуал Кофи Роустърс» на Валенсия в Мишън. Хвани изхода към Сан Хосе Авеню и после завий наляво.
— Знам как да стигна до Мишън — каза Алекс. — Кажи ми само пресечката.
— Между Трийсет и втора и Трийсет и трета.
На Бен не му хареса, че Сара избра мястото, където да хапнат, но не можа да се сети за тактическа причина да се противопостави. Тя нямаше мобилен телефон. Не можеше да предупреди никого за нищо. Така че, освен ако «Ритуал Кофи Роустърс» не беше само фасада на някоя сатанинска организация, в която Сара тайно членуваше, вероятно щяха да са в безопасност.
За кратко.
Бен забеляза мястото заради навалицата пред него — опашката се виеше на двайсет метра от кафето, главно двайсетинагодишни хлапета с бради или обици, или и с двете. Имаше червена табела, доукрасена с изрисувана с бял контур чаша кафе със звезда отгоре, която смътно напомни на Бен за знамето на комунистически Китай. Отне им десет минути да намерят място за паркиране, защото улицата беше наблъскана с коли и той не даде на Алекс да паркира в нарушение, нищо че щяха да влязат само за малко. Предпочиташе да глътне куршум, отколкото часът и местоположението на колата му да бъдат отбелязани от някое скучаещо градско ченге, седнало да пише фиш за неправилно паркиране.