Бен се огледа, докато стояха на опашката. Кварталът беше шикарен: сгради на по два-три етажа със зелени, жълти и розови фасади; магазини с имена от сорта на «Лост Уикенд Видео», «Акуариъс Рекърдс» и «Белисимо»; екзотични ресторанти и испански бистра редом с гараж за чужди коли, перални с монети и «екологично чисто» химическо чистене, каквото и да значеше това.
— Дано кафето им да е наистина хубаво! — рече Бен.
— Заслужава си — отвърна Сара. — Ще видиш.
Опашката вървеше по-бързо, отколкото очакваше.
Вътре беше шумно — музика с тежък ритъм гърмеше през колоните на тавана; жуженето на петдесетина разговора от разпръснатите маси, канапета и високите столове покрай бара; трясък и пара от еспресото, което се пускаше на ръка. Всеки трети беше с лаптоп, всичките «Мак», виждаха се коси с най-различни цветове, включително яркорозово и лилаво. Като цяло мястото беше малко прекалено «яко» за вкуса на Бен, но трябваше да признае, че тук няма никаква излишна показност, а ароматът на печено кафе компенсираше всички недостатъци на атмосферата.
Един от барманите, двайсет и няколко годишен бял мъж с гъста брада и панамена шапка, се усмихна към тях:
— Здравей, Сара!
Бен си помисли: По дяволите, тук я познават?
— Здрасти, Гейб — отвърна Сара. — Обичайното.
— Две за един ден? Някой трябва да те вразуми — Гейб погледна към Бен и Алекс. — А приятелите ти…?
Алекс си поръча лате и кифла; Бен, потискайки гнева си, избра нещо, наречено «Гватемалска чаша на съвършенството». Алекс си извади портфейла и Бен се увери, че плаща в брой.
Изчакаха в края на бара.
— Не ви ли казах преди малко да не ходите на места, където ви познават? Първо управителят на «Четири сезона», сега този… вие сте невероятни — ядоса се Бен.
Сара вдигна ръка към ухото си и посочи към тавана, имаше предвид музиката.
— Извинявай?
Той приближи устата си към ухото ѝ и повтори казаното.
— О, гадост! — възкликна тя. — Съжалявам, прав си.
Боже, помисли си той, как може хората да са толкова глупави?
Изчакаха. Барманът сложи кафетата пред тях на бара. Бен се пресегна през Сара да вземе своето и тя се дръпна. Тогава разбра.
Сара се боеше от него. Можеше да го уличи в разследваното от полицията двойно убийство и се страхуваше какво би могъл да ѝ направи сега. Беше ги довела тук, за да има свидетели.
Бен бе едновременно впечатлен от решението ѝ и ужасен от това, което се криеше зад него. Кога беше стигнал дотам, едно момиче, което най-вероятно не бе извършило нищо лошо, да се страхува за живота си само като го погледне?
Един войник от «Делта», с когото се бе запознал в Могадишу, веднъж му беше казал, че можеш да разбереш що за воин си по начина, по който се държат с теб хората, които си се заклел да пазиш. Дали се чувстват по-уверени от присъствието ти, или ги е страх?
Боже!
Отпи глътка кафе и кимна доволно.
— Добро е.
— Да.
Размаха ръка без посока.
— Тук ли някъде живееш?
— Това е моят квартал — отвърна тя, докато разбъркваше захарта в кафето си.
Да, това вече го разбрах.
— Нямаш нищо против да пътуваш всеки ден?
Тя го погледна и той усети как се чуди какво да му отговори.
— Не е толкова зле — отвърна тя след малко. — Направо по 280. Заслужава си да живееш в Сан Франциско. Тук ли си израсъл?
— Не в града — отвърна той и се огледа наоколо. Малко вероятно беше някой да знае или да наблюдава мястото, където тя си купува кафе. Но не можеше да пренебрегне напълно възможността. — На Полуострова. Портола Вали.
— Да, но това все още е твоят град, нали?
— Не съм си идвал от много отдавна — каза той и извърна поглед. Истината беше, че се чувстваше неловко в града, макар да не можеше да каже точно защо. Не от оперативна гледна точка… нещо друго беше. Пропъди усещането, като реши, че по-късно ще се занимае с него.
Седнаха в дъното, където музиката беше по-тиха, на две черни кожени канапета до цял куп осемдесеткилограмови чували от зебло и гигантска машина, за печене на кафе. Задната врата беше отворена и Бен погледна през нея, преди да седне. Водеше към двор, пълен с велосипеди, вероятно на персонала, саксии с цветя и всевъзможни джунджурии, и всичко това беше заобиколено с ограда. Можеше да се прехвърлиш през нея достатъчно бързо на влизане и на излизане. Щеше да я държи под око.
— Къде ще отседнем? — попита Алекс.