Сви по «Клей», после зави наляво по една безименна улица, обсипана с контейнери за боклук и изгнили дървени палети, стените бяха нашарени с тъмни петна от боя, скриващи графитите под тях. Няколко гълъба се разбягаха набързо от него, докато търсеха остатъци от храна. Въздухът беше влажен и зловонен. Бен се облегна на стената и изчака три минути. Хората, които минаваха по уличката, бяха само азиатци. Никой не го следеше и никой не му обръщаше внимание. Продължи нататък.
Когато усети, че е достатъчно наясно с разположението на района, се върна обратно в хотела, като пазеше гърба си и проверяваше вероятните точки на засада, докато се движеше. Отново провери на рецепцията. Никой не беше звънял и от двете стаи. Добре.
Пробва ключ-картата за стаята на брат си, не стана. Добре — Алекс беше врътнал и втората заключалка.
— Алекс — каза Бен, — аз съм. Отвори.
Брат му отвори вратата и той влезе вътре. Сара стоеше пред телевизора.
— Дават те по четвърти канал — рече Алекс. — КРОН, новата телевизия на Залива.
Бен се загледа. Двойно убийство при хотел «Четири сезона» в Пало Алто. Жертвите неизвестни. Полицията разследва различни версии.
— Не знам защо мислиш, че това има нещо общо с мен — отвърна Бен. Сара го погледна, но не каза нищо.
Бен взе дистанционното и изгаси телевизора.
— Двамата сте тук, за да вършите работа — рече той, не си направи труда да скрие раздразнението, което се прокрадна в тона му. — Гледането на новините с нищо няма да ви помогне. Разберете за какво служи «Обсидиан».
Сара го погледна и той реши, че се кани да остроумничи. Но тя не го направи. Просто отиде до бюрото и седна пред един от двата отворени лаптопа. По дяволите, толкова се бе съсредоточил върху възможността Сара да се обади по телефона, че изобщо не се беше сетил да провери чантата ѝ за лаптоп. Заключи външната врата, а остави прозорците широко отворени.
— Това твоят компютър ли е? — попита Бен, приближи се и погледна екрана й. Нямаше отворено приложение за поща или чат, но това не значеше нищо. Трябваха ѝ само трийсет секунди, за да изпрати съобщение, и нямаше как да разбере дали не го е направила.
— Тъкмо започвахме — каза Сара. — Свързахме двата лаптопа в мрежа. Ще използваме локалната мрежа, за да кодираме файлове с «Обсидиан» и да си ги препращаме.
— Каква е тази музика? — попита Бен. Нещо звучеше от единия от лаптопите. Не го беше чул, докато работеше телевизорът.
— «Дърдж»101, групата се казва «Дет ин Вегас», «Смърт във Вегас» — отвърна Сара. — Хилзой е вградил емпетройка в «Обсидиан» и команда да се върти, докато програмата се зарежда. Слушаме я, за да видим дали не е нещо повече просто от любима песен.
— И?
— Едва ли.
— Е, поне е избрал подходящо заглавие. Да се залавяме за работа, става ли?
— Става — отвърна Сара без пушилките, които беше свикнал да очаква от нея. Безстрастната ѝ интонация предизвика у него ново неприятно чувство, като тръпката, която беше усетил в кафенето. Но знае ли човек? Може и да не беше толкова лошо, че малко се страхува от него, че се притеснява какво може да се случи, ако направи нещо глупаво: например, ако се опита да съобщи на полицията за станалото при «Четири сезона» сутринта.
— Трябва пак да изляза — рече Бен. — Не знам колко ще се бавя. Обадете се, ако има проблем.
Насочи се на север от хотела, после хвана такси до Бейкър Бийч, най-северната точка на града, там свършваше Тихият океан и започваше Заливът на Сан Франциско. Свали си обувките и тръгна по мекия пясък, приятно затоплен от слънцето. Студен морски бриз свистеше във въздуха и от залива се чу сирена на кораб, продължителна и жаловита. Един бегач с голдън ритрийвър тичаше покрай вълните, иначе плажът беше пуст, имаше само изхвърлени дървени отломки.
Приближи се до водата, мостът Голдън Гейт се извисяваше на петстотин метра вдясно от него, вляво имаше отвесни скали и къщи отгоре с гледки по за няколко милиона долара. Загледа се в океана и се остави на вечния ритъм на вълните, които се разбиваха в скалите и сбития мокър пясък — ревът от сблъсъка, плискането, щом водата се отдръпваше назад, и после отново ревът. Замисли се какво ли е било тук, на това място, преди хиляда години. Като махнеш къщите и моста, вероятно е било същото като сега. Небето и водата; шумът на вятъра и вълните; океан с друго име, отдавна вече забравено. Усмихна се при мисълта, че след още хиляда години пак щеше да си е същото.
Доста често беше идвал тук, докато беше в гимназията. Хубаво място за пушене на трева и още по-хубаво за секс. В подножието на хълма имаше скално образувание, на което човек можеше да се покатери. При отлив можеше да скочиш вътре и да правиш каквото си искаш, скрит от света. Бен се изкатери, остана изненадан колко познати му се сториха местата за стъпване и хващане и дори още повече от тъгата, която разбуниха в спомените му. Приливът беше прекалено висок и не можеше да слезе вътре, но нямаше и намерение. Застана отгоре, бръкна в чантата си и извади пистолета, който беше използвал в «Четири сезона» сутринта. Погледна го за миг, после го разглоби и хвърли отделните части навътре в океана. След миг метна и пластините с номерата. Съмняваше се, че изобщо щяха да ги намерят. Но дори и да ги откриеха, пистолетът не можеше да бъде проследен, а солената вода отдавна щеше да е заличила всеки отпечатък.