Излезе отново на шосето и хвана такси обратно до Норт Бийч. В общи линии мястото си беше същото, но преди Бен беше идвал само през нощта и нещо му липсваше на светло. Все едно да видиш някое работещо момиче, което ти се е сторило адски секси предишната вечер, без грим на сутринта. Клубове с наименования от сорта на «Бурята на 20-те», «Райска градина», «Страст», «Монокини» се бяха скупчили един до друг като пияници, проспиващи колективно махмурлука, неоновите им реклами бяха избелели от слънцето, безбройните сиви петна от дъвки по тротоарите пред тях бяха единственото свидетелство за неуморните тълпи, които привличаха нощно време. Един бездомник с шлифер с цвят на лишеи се спря пред кофа за боклук и започна да рови вътре, без изобщо да обърне внимание на Бен. Бен извади двайсетачка от портфейла си и щом човекът вдигна поглед, му я подаде. Мъжът я погледна, после му се усмихна, разкривайки потъмнелите си изгнили венци. Бен го изпрати с поглед и си помисли: Имали изобщо смисъл?
Откри едно интернет кафе и извади портфейлите на руснаците. На шофьорските им книжки пишеше Григорий Соловьов и Игор Горски. Нищо не откри. Може би някоя от безбройните разнобуквени агенции имаше нещо за тях.
Хрумна му една идея — начин да пробва момичето. Как беше името на онзи клуб срещу «Везувио»… Нещо като «Пърл»? Написа Пърл, Сан Франциско в търсачката и го откри от раз: «Джаз ет Пърлс». Някоя си Ким Нали щеше да пее любовни песни в осем довечера. Добре, Ким, помисли си Бен. Изпей една и за мен.
Излезе навън, намери уличен телефон и се обади на Хорт, като използва кодиращото устройство както винаги.
— Открихте ли нещо за руснака в Истанбул? — попита той.
— Нищо. Никой не го потърси. Иначе щях да те уведомя.
— Да, знам. Обаждам се, защото видях нещо по новините и си помислих, дявол да го вземе, че може и да има някаква връзка.
— Какво видя?
— Двама руснаци са били застреляни тази сутрин в Пало Алто. Обаче никъде не съобщиха, че са били руснаци. Разбрах го от другаде.
Последва пауза. Хорт каза:
— Не мога да не забележа, че се обаждаш от Сан Франциско.
— Просто минавам. Имам лични неща за уреждане.
— Няма да те питам дали имаш нещо общо с двамата мъртви руснаци.
— Добре, тогава няма да се налага да ти казвам.
— Преследваха ли те?
— Не. Не мен.
— Тогава защо мислиш, че има връзка?
— Не мисля. Просто… много станаха руснаците напоследък. Искаш ли имената им? Надявам се да ми кажеш малко повече за това кои са. Мисля, че са от руската мафия, но в публичното пространство няма нищо и вероятно ще мине време, докато полицията ги разпознае.
— Казвай.
Бен продиктува имената им. Хорт рече:
— Добре, веднага щом науча нещо, ще ти се обадя. Може да ми отнеме малко време. Още е адски мъчно да накараш ФБР и ЦРУ да споделят информация.
— Да, знам.
— Добра работа свърши в Истанбул, между другото. Сведенията сочат, че иранците са пощурели. Мислят, че са израелците.
— Това е добре.
— Да. Ще те уведомя за руснаците.
Бен затвори и се отдалечи. За миг се почувства някак без цел и откри, че се насочва към «Киърни», една от прочутите стръмни улици на града. Все още имаше нещо, което не беше както трябва, но не можеше да разбере какво. Спря при Филбърт, точно под Койт Тауър, и погледна към града на запад. Това беше друго място, което обичаха като деца. За разлика от «Кълъмбъс» и «Бродуей», центъра на Норт Бийч, с ресторантите, клубовете, потока от коли и неона, горните квартали бяха тихи и почти изцяло жилищни. Спомни си как стоеше тук вечерно време, Транс американ Пирамид зад него и Койт Тауър над главата му, вслушваше се в шума на движението в далечината и наблюдаваше реката от фарове, която се лееше през моста Голдън Гейт, и имаше чувството, че може да има всичко това, не само този град, но още стотици други като него, които дори не си представяше, градове и места, които бяха само загатнати, но и някак си обещани от проблясващите квартали в нозете му и безкрайната тъмна шир на Тихия океан отвъд.