И тогава осъзна защо го тормозеше това, че беше в Сан Франциско. Когато идваше тук като дете, пътуванията винаги бяха забавни и вълнуващи, пълни с ентусиазъм, невинност и глупав оптимизъм. Беше израснал на Полуострова, където Алекс още живееше, и връщането обратно не беше дръпнало никакви противоречиви емоционални струни, може би защото беше закоравял. Сан Франциско явно беше друго нещо. Знаеше, че се бе променил, откакто беше напуснал района на Залива; беше преди близо двайсет години, а и кой не се променя за двайсет години? И с гадостите, които беше виждал и вършил, знаеше, че се е променил повече от останалите. Но завръщането го накара да осъзнае, че някогашният Бен не само се е променил, него всъщност го нямаше и сега за пръв път се беше замислил дали изчезването на някогашния Бен беше повод за тъга, даже за скръб.
Изкашля се и се изплю. Глупаво беше да се връща тук. Но Алекс не му беше оставил голям избор, нали така?
Тръгна обратно надолу по «Киърни» и после пое към «Молинарис», италиански деликатесен магазин, който обичаше преди, на ъгъла на «Кълъмбъс» и «Вайехо». Купи сандвичи и се отправи обратно към хотела, на влизане пак провери на рецепцията. Пак нямаше никакви обаждания. Но това не доказваше нищо. Момичето беше умно, виждаше го, дори сигурно се бе досетило, че той ще провери на рецепцията дали е използвало телефона в стаята си. Ако искаше да се свърже с някого, щеше да използва компютъра си.
Алекс му отвори. Видя торбата и каза:
— Страхотно мирише. Тъкмо стана дума за обяд — не мога да повярвам, че наближава три.
Бен им подаде сандвичите. Сара попита:
— «Молинарис»?
Когато той кимна, продължи:
— Хубав магазин.
Не му харесваше, че познава града. Това ѝ даваше предимство.
— Някакъв напредък? — попита Бен.
— Още не — отвърна Алекс.
Седнаха на пода. Когато се нахраниха, Бен каза:
— Сара, имаш ли нещо против да легна в твоята стая? Трябва да поспя малко, а вие ще си говорите.
— Няма проблем — отвърна тя.
Той грабна чантата си и мина през свързващата врата, затвори я и врътна ключа зад гърба си. Почти се надяваше Сара да се възпротиви, да каже, че ще иде да пооправи стаята или да направи нещо друго, с което да оправдае подозренията му. Но нищо. Въпреки това се възползва от възможността бързо и тихо да претърси стаята. Пак нищо.
Мислеше, че е придрямал двайсетина минути, но когато се събуди, от слабата светлина, която проникваше през прозорците, разбра, че е спал много по-дълго. Погледна си часовника. По дяволите, наближаваше шест часът. Беше спал близо три часа. Вероятно още беше на истанбулско време. Но беше доволен. Явно имаше нужда от сън.
Отвори вратата и надникна. Алекс и Сара още бяха пред компютрите си. Влезе и разтърка лице.
— Нещо?
Алекс поклати глава.
— Не, още нищо.
Бен кимна и влезе в банята. Взе душ и си облече риза. Преди да излезе от банята, скри ключ-картата от третата стая в едно чекмедже. Щеше да се обади на Алекс и да му каже по-късно, когато момичето не можеше да чуе.
Влезе обратно в стаята. Все още работеха на компютрите. Добре.
— Има джаз концерт в «Пърлс» на «Кълъмбъс» — каза им. — Отивам да послушам и после се връщам обратно.
— Откога слушаш джаз? — попита Алекс.
Бен го погледна.
— Кога за последен път сме говорили за музика?
Взе разстоянието до ъгъла на «Кълъмбъс» и «Бродуей» за петнайсет минути пеша. Можеше да успее и за пет, но искаше да се увери, че никой не го следи. Не отиде в клуба. Истината беше, че не разбираше изобщо от джаз, Ким Нали и тем подобни, и ако Сара, която му изглеждаше все по-прозорлива, го бе поразпитала малко, щеше да открие доста подозрителна празнина в музикалните му познания. Но тя не го направи. Номерът мина.
Пресече улицата, обърна гръб на клуба и влезе във «Везувио», древния бар на битническото поколение в съседство до също толкова прочутата битническа забележителност — книжарницата «Сити Лайтс». «Везувио» беше един от баровете, в които едно време Бен успяваше понякога да се промъкне с приятелите си от гимназията. Огледа се наоколо и изпита странното усещане, че се е върнал назад във времето. Мястото изобщо не се бе променило — дългият дървен бар и уютно насъбраните една до друга маси, полилея — с приглушена светлина и абажурите по стените те караха да се чувстваш така, сякаш си влязъл в тайна пещера; трофеите от онази епоха оставяха светли петна по стените, опушени от цигарен дим. Във въздуха се долавяше мирис на бира и кафе. Все едно беше преди двайсет години и за миг контрастът с настоящето беше почти парализиращ.